— Не, той е искрен, трагично искрен. Трябва да се запознаеш с него…
Тя хвана ръката му и допълни:
— Искам и ти да харесваш хората, които аз харесвам.
Той се усмихна благосклонно и не каза нито дума. Тя се вгледа в него и като по внушение видя Александър Козлов, обвит в дим, да говори, да говори… Колко лошо беше обзаведен! Кой ли се грижи за храната му? Колко трогателно бе, че мъж на такава възраст е толкова нежно привързан към майка си. Странен бе и контрастът между скептицизма във възгледите му и буйната пламенност, която проявяваше във всеки момент и за всичко. Това иронично държане, това неверие, това високомерие — дали не беше изява на скромност? За какво ли разговаря с Фредерик Масар сега, когато тя се намира тук в своята обичайна и спокойна среда на споделена любов? Патрик й подаде тетрадката си и попита:
— Искаш ли да ми зададеш няколко трудни въпроса? Например от страница 50 до страница 75.
Тетрадката класьор, подвързана с черно платно, дребният почерк на Патрик (той пишеше със зелено мастило), ръцете върху малката масичка — всичко това бе действителност, само това бе истината в света! Франсоаз почувствува, че е навлязла отново в правия път, след като се бе заблудила в пътеки, които не водеха наникъде. Обзе я жажда за любов.
— Хайде! — каза той. — Готов съм.
На първия въпрос, който му зададе, той отговори безпогрешно, дума по дума, както бе в записките. Виеше задоволство блестеше зад очилата му. Тя го похвали за добрата памет и продължи да го изпитва със старание и досада.
XII
Стиснал здраво стилото си, Жан-Марк записваше колкото се може по-бързо, но от време на време, увлечен от красноречието на професора, пропускаше някое изречение, за да долови следващата мисъл. Най-сетне трябваше да се примири, че изостава. В края на краищата дори и да му липсва някой параграф, ще намери връзката в циклозаписките. Даде си една минута отдих. Седнал на последния ред в амфитеатралната зала, той гледаше под себе си тази огромна маса правилно наредени глави. Сравняваше ги с кълбета вълнена прежда върху лавици. Колкото момчета, толкова и момичета. В пътеките бяха нахвърлени чанти, книги и мушами, навити на топки. Лекциите по гражданско право винаги привличаха много хора. Беше горещо, задушно. Изменен от високоговорителите, гласът на лектора звучеше пророчески:
— Същността на договора в съвременното френско право е съвсем различна от тая в римското право…
Долу, върху подиум от бял камък, зад огромна маса, подходяща за гуляи на Вагнерови герои, професорът по гражданско право Антоний Мериняк, дребен човек в черна тога с червена епитога, надигаше врат и повишаваше глас. Микрофонът върху тънката поставка бе зяпнал пред него като омагьосана змия. Електрическата светлина, която струеше от тавана, подчертаваше геометричния модернизъм на залата. Всичко в този факултет на улица „Асас“, където се четяха лекциите пред студентите от втора година, беше гигантско, изкуствено, необходимо и бездушно. Жан-Марк от сантименталност предпочиташе стария факултет с тъмните коридори и с прашните аули, където човек наистина чувствуваше, че принадлежи на утрешния свят. Дидие Копелен, седнал до него, се облегна назад и въздъхна:
— Не мога повече! Той кара много бързо!
Дидие раздвижи пръстите си, изтръпнали до болка. Много студенти не слушаха вече лекцията. Някои дори четяха вестник или решаваха кръстословици. Общо взето, момичетата бяха по-издръжливи. Прегърбени над тетрадките си, те изписваха страница след страница, сякаш бродираха на машина.
— Ужасни са! — изръмжа Жан-Марк. — Като че ли това ще им потрябва някога!…
Беше изказал мисълта си много високо. Няколко глави се обърнаха, чуха се шъткания, които бързо бяха заглушени от юридическите формули, литнали от катедрата към чиновете. Най-после високоговорителите изплюха края на лекцията. Ръкоплясканията едва се чуха. Антоний Мериняк напусна подиума, последван от куция разсилен. Изведнъж идеалният ред в аудиторията се наруши. Шум от човешка глъч, от трополене по пода напълни амфитеатъра. Навред затракаха седалките, които се вдигаха при ставането.
Повечето от студентите тръгнаха към коридора да изпушат по една цигара до следващата лекция. Жан-Марк и Дидие останаха, за да запазят местата си. Десет минути почивка. Тук-таме из редиците се образуваха групички, които разговаряха, смееха се или си разменяха записки; в края на реда момиче и младеж се бяха притиснали един о друг и се целуваха, без никой да им обръща внимание.