След обеда, толкова беден и така бързо изяден, че съвсем не се чувствуваше в стомаха, те се върнаха в „Суфло“ и си поръчаха четири сандвича и четири чаши чисто кафе. В това време се появи продавачът на „Монд“ — личност, свързана с традициите на заведението, която се ползуваше със симпатиите на всички посетители. Да си купиш от него вестник означаваше, че имаш културни интереси. За кратко време вестникът разтвори криле по всички маси. Жан-Марк хвърли поглед върху уводната статия, прегледа програмата на кината и реши, че трябва да види „Коприненото въже“, японски филм, за който се говореше навред в Париж от шест седмици насам. Даваха го още в „Студио Медичи“, но всеки ден можеха да прекратят прожектирането му. Защо да не отидат всички заедно към четири часа? Ще минат най-напред в библиотеката, за да се подготвят за практическите занятия за следващия вторник, и оттам… Морис Нико се измъкна: имал среща с едно момиче. Жулиен Прела и Дидие Копелен приеха.
Асистентът по практическите занятия им бе дал да проучат една поредица от решения за отговорността на държавните органи. Библиотеката, светла, тиха и добре отоплена, беше половината празна. И тримата се настаниха един до друг на една маса и попълниха фишовете си. След петнадесет минути номерата им светнаха на таблото в дъното на залата и те отидоха да вземат книгите, които бяха поръчали. Наведен над сборника „Най-важните решения по административно право“, Жан-Марк си вземаше бележки и ги сравняваше с извадките, които Дидие правеше от един съдебен коментар. Жулиен Прела четеше „Монд“ и в четири без десет съобщи:
— Време е да върнем книгите! Иначе „Коприненото въже“ ще се изплъзне под носа ни!
Той се засмя, като вярваше, че е казал хубава шега.
Спуснаха се към изхода, преминаха бързо стълбите и се сблъскаха с прозрачния студ на улицата.
— Ще кристализираме! — каза Жулиен Прела и вдигна яката на шушляка си.
Вървяха с големи крачки, като се промъкваха между хората, слизаха от тротоара, за да задминат бавните пешеходци и дори тичаха, когато пред тях имаше свободно пространство. Площад „Едмон Ростан“ бе задръстен. Студенти от Консерваторията свиреха на медни инструменти пред заливащи се от смях хлапаци. Две долепени една до друга коли бяха спрели движението. Кондукторът на автобуса ругаеше шофьора на таксито, който си бе подал главата, за да му отговори. А зад витрините на кафенетата, като в аквариум с пушек и неоново осветление, плуваха млади физиономии.
— Бързо! Бързо! — повтаряше Жан-Марк. — Ще пропуснем началото.
Като стигнаха пред киното, и тримата бяха задъхани от умора. Касиерката ги успокои: прожектираха мултипликационен филм. Водени от контрольорката, те се вмъкнаха в тъмния салон, претъпкан, прекалено затоплен и кипящ от смях като казан върху огън. Имаше свободни само два допълнителни стола в средата и едно кресло на първия ред, пред екрана.
— Ще се преместите след малко! — прошепна им жената, като получи бакшиша.
Жулиен Прела, който бе късоглед, избра мястото на първия ред и се отдалечи сам в тъмнината, а двамата му приятели заеха допълнителните столове. Седнал зад Дидие на твърдата седалка, Жан-Марк се помъчи да разбере какво става на екрана. Дребен мъж с едра глава бродеше насам-натам по ръба на една пропаст. Изведнъж човечето залитна в пропастта и с развято като парашут пардесю започна да лети сред ято птици. Лампите светнаха. Жан-Марк поиска да си купи шоколадов сладолед и бръкна да извади пари от джоба си. При това движение той забеляза вдясно, на три реда пред себе си, една яка глава върху квадратни рамене, които му бяха добре познати. Баща му! Или не, това може би е някой друг, с когото си приличат. Той е, разбира се! Какво прави тук, сам в тази зала? Жан-Марк стана, а седалката зад него се надигна с шум.
— Какво искаш? — попива Дидие, като се обърна.
— Нищо, нищо — измърмори Жан-Марк.
Той бе забелязал, че една млада жена, седнала на съседното кресло, шепне нещо на ухото на баща му. Невъзможно бе да разпознае лицето й по неясния профил, който се очертаваше. Но във всеки случай това не бе Карол. Жан-Марк седна на стола си като гръмнат. Дидие плати два шоколадови сладоледа. Изядоха ги мълчаливо, докато на екрана се изнизаха гледаните вече сто пъти реклами, към които никой не проявяваше интерес.