Залата потъна в мрак и на екрана се появиха началните надписи с йероглифи. Като се накланяше малко вдясно, Жан-Марк можеше да вижда в слабия отблясък на светлината от екрана двата черни силуета, тайнствено долепени един до друг. Трудно му бе да проследи интригата. Артистите играеха бавно, тържествено. Едно младо момиче със завързани очи и порцеланово лице беше измъчвано от трима братя, които искаха да го продадат на някакъв богат, мустакат и развратен благородник. А момичето бе влюбено в един красив, голобрад самурай. Снимките бяха технически издържани, съвсем ясни. Всеки пейзаж приличаше на художествена картина. Пискливият диалог, поясняван от време на време с надписи на френски, засилваше чуждия колорит на тази лирична творба. Жан-Марк би желал да схване и най-малките нюанси на този толкова рядък спектакъл, но освен за конфликта на тези измислени герои — сълзи, извиване на ръце, удари със сабя и препускания в борбата — не преставаше да мисли за двете действителни лица, преживяващи на десет крачки от него драма, за която той още нищо не знаеше. „Тази жена е метреса на баща ми! Иначе защо ще излиза с нея? Лично мен това не ме засяга! Намирам историята дори малко, смешна! Но Карол… От колко ли време я лъже? Чуден тип наистина!“ Самураят реши да прибегне до харакири, най-благородното разрешение на въпроса. Пред това лице в конвулсии Жан-Марк изпита ужаса, който му причиняваше всяко физическо страдание.
Салонът светна, екранът се очерта съвсем бял, измит, без каквато и да било следа от последните сцени, готов да отрази и други фантоми. Някои от посетителите изръкопляскаха.
— Чудесно! — извика Дидие, като стана. — Ти какво ще кажеш?
— Да — измърмори Жан-Марк. — Много е хубаво!
В момента мислеше да се измъкне по-бързо от салона, за да не попадне лице срещу лице с баща си. После изведнъж промени решението си. Любопитството го съблазни. Изправен в края на реда, той изчака да мине потока от зрители, насочил се към изхода. Най-после и двойката се приближи. Жената вървеше напред. Тя бе много млада, дребна, червенокоса, с малко вирнато носле, с грубовата челюст и с тъп поглед. „Какво безумие! — помисли си Жан-Марк. — Тая не е така хубава, както Карол!“ И в този миг очите му срещнаха очите на баща му. Всичко стана така светкавично, така ужасно, но и така безболезнено, като удар от шпага, преминал покрай рамото. Лицето на Филип стана сурово.
— А, и ти ли си тук? — прошепна той.
— Да ти представя моя приятел Дидие Копелен — каза Жан-Марк. — Баща ми…
Той дебнеше да долови някакво смущение в едрото лице, което бе пред него. Но Филип се усмихна и с престорена непринуденост каза:
— Колко хубав филм, нали?
Той се отдалечи и настигна младата жена пред вратата. Жан-Марк ги проследи с възторжен поглед. „Не се смущава и когато е насран!“ — помисли си той. Жулиен Прела настигна двамата си приятели, като роптаеше:
— Всичко беше за бръснача, нали?
Излязоха последни. Навън на другата страна на улицата Жан-Марк видя баща си, който му махна дружелюбно с ръка, когато отваряше вратата на колата си. Жената се вмъкна вътре. След десет секунди те отпътуваха. Дидие Копелен и Жулиен Прела предложиха да се върнат в „Суфл“, но Жан-Марк ги покани да отидат у него на чашка. Бързаше да се прибере вкъщи, сякаш и там го очакваше някаква нова изненада.
Още на прага разбра, че нищо не се е променило. В хола Карол пиеше чай с приятелките си Бриджит и Олимпия. Безгрижните им лица бяха усмихнати. Жан-Марк представи приятелите си. Карол познаваше Жулиен Прела, но не и Дидие Копелен.
— По една чашка чай? — предложи им тя.
Те отказаха смутено и останаха прави до вратата. Тяхната срамежливост изненада Жан-Марк. От какво бяха се смутили — от присъствието на тези три улегнали жени или пък от луксозната обстановка? Бриджит, която някога бе следвала право, ги разпита за учебната програма и с голямо удоволствие си припомни за своето студентство. Олимпия, този път много по-руса и по-оживена, им разказа за своя по-малък брат, който следвал в Политехниката. След десет минути празни приказки Жан-Марк отвлече приятелите си в своята стая. Там той им сервира уиски (беше взел шишето от бюфета, когато мина през трапезарията) и постави на грамофона плочата със Сонатата за пиано и цигулка от Цезар Франк. Потънал в креслото си, с чаша в ръка, Жулиен Прела каза:
— Трябваше да останем. Русата е прекрасна…
Тия думи не изненадаха Жан-Марк. Жулиен Прела можеше да се възхити само от Олимпия, най-повърхностната от трите.