— Значи, татко, ти не уважаваш жените? — попита той.
— Как може да уважаваш това, което желаеш? Ние можем да се възхищаваме на една картина, на една статуя, защото те са предмети без практическо значение. Но ако изведнъж се превърнат в храна, тоест в нещо необходимо за нашия живот, ние ще престанем да им се възхищаваме и просто ще започнем да ги желаем. Така е и с жените. Те са създания фалшиви, слаби, лекомислени, лъжливи, болнави. Но без тях не може. Само педерастите обичат жената като човек. А нали ние не сме от тази порода, а?
Той допря леко дланта си до челото на своя син. Жан-Марк почувствува тази топла, кокалеста ръка, опряна на главата му. Баща му сякаш го бе жигосал със своя печат. Обзе го отчаяние. Колко много още имаше да се учи. Мерседес почука на вратата и съобщи, че вечерята е сложена.
На масата на Жан-Марк му се стори, че баща му се мъчи да бъде по-весел от обикновено. Без съмнение той искаше да даде на сина си и урок по непринудено държане. Показната лекция продължаваше. След теорията — практика. Карол слушаше как съпругът й разказва за своята работа, за срещите си през деня, без да подозира лъжите, които той забулваше с истината. Доверчивостта на младата жена трогна Жан-Марк. Тя бе нежна, свежа, почти прозрачна в тази розова домашна рокля. През широките ръкави се виждаха голите й ръце. Би трябвало човек да я съжали. После си каза, че няма защо да я съжалява, тъй като тя нищо не знае. Една тайна го свързваше с баща му — това го измъчваше и едновременно го караше да се чувствува горд. За да подчертае, че е навлязъл в играта, той каза съвсем спокойно:
— Днес следобед гледах „Коприненото въже“.
— Толкова ли е хубав, колкото го хвалят? — попита Карол.
— Чудесен е! Чудесен и едва се понася!
— Филип, ние непременно трябва да видим този филм! — каза тя, като се обърна към мъжа си.
— А, не! — извика той, като се засмя. — Ужасявам се от тези големи творби, които зрителят гледа с благоговение, като се мъчи да възприеме досадата си като някаква форма на артистичен възторг.
— Добре тогава! Ще отида без тебе, с Бриджит.
Той хвана ръката на жена си и я целуна леко.
— Сърдиш ли ми се?
Жан-Марк наблюдаваше тази комедия с такова увлечение, че забрави яденето си в чинията. Двойката — баща му и Карол — му се виждаха увиснали в рамка някъде във въздуха. Една съвкупност от илюзии, измами и недомлъвки ги крепеше горе-долу. И това е така от години и вероятно ще продължи, докато възрастта и пресищането накарат баща му да се откаже от авантюрите; тогава той и жена му с гордо вдигнати глави ще навлязат в легендата за здравото семейство.
— Не ядеш ли? — попита Карол.
— Не — прошепна Жан-Марк. — Не съм гладен.
Той се отпусна на гърба на стола си. Гърлото му се свиваше. Отвращение от живота изпълваше устата му с горчивина. Мерседес смени чиниите и поднесе сиренето. Звън на ножове и вилици, бълбукане на вино, което сипваха в чашите, шум от думи, които нищо не означаваха.
— Още малко!
— Много е хубаво!
— Аз намирам, че другото беше по-хубаво… Да, да, онова от завчера!…
Около Жан-Марк бръмчеше разговор, който не го засягаше. Франсоаз сега се мъчеше да обясни на Даниел, че щяло да бъде по-хубаво, ако бе избрал СССР за своето научно пътешествие.
— Как можеш да бъдеш такава идиотка, драга моя! — изръмжа Даниел. — Аз отивам в Брега на слоновата кост, за да видя диваци, разбираш ли ме?… А такива няма нито в Москва, нито в Ленинград, доколкото знам!
— А Гърция не те ли привлича? — упорствуваше Франсоаз. — Ела с нас, ще бъде толкова приятно!…
— Аз не търся приятното, а полезното, значителното!…
„А истината е, че имам и брат, и сестра — мислеше си Жан-Марк. — И всичко това е толкова банално, толкова потискащо!“
При десерта Карол и Филип поспориха по един чисто светски въпрос. Карол искаше да устрои поне четири приема до края на месеца, за да се издължи на всички, които я бяха канили. Филип под претекст, че е изморен, искаше това да стане в по-продължителен срок. Тя настоя на своето и той отстъпи, като мърмореше недоволно. Жан-Марк си каза, че в семейството много често считат победения за победител.
XIII
През март Филип често пътуваше до Белгия и Англия. Той отсъствуваше само по ден-два, но това отиване и връщане разкъсваше живота в къщата. Жан-Марк бе убеден, не баща му пътешествува с любовницата си. Когато Карол въздишаше — „Филип се разсипва от работа“, — той искрено я съжаляваше. Придружи я два пъти на театър и два пъти на художествени изложби. Но никога между тях не се прояви онова тайнствено разбирателство, което той бе почувствувал онази вечер, когато седяха един срещу друг в бара след концерта. Дали защото знаеше, че баща му я лъже? Той не можеше да се освободи от мисълта, че тя е нещастна жертва. И при тази мисъл в неговите очи Карол губеше част от своя престиж. Една вечер след представление в „Комеди Франсез“ те се отбиха в „Лип“ да пият нещо. Седнал до нея, Жан-Марк я разглеждаше безстрастно и намираше, че тя има изморен вид. Тази тъмносиня рокля съвсем не й отиваше. Не бе сложила нито едно бижу. От нехайство или от прекалена скромност? Жалко в края на краищата! За да излезе с нея, той бе отказал да се събере с приятели у Дидие Копелен. Сега съжаляваше. Струваше му се, че става духовно по-богат при всяка среща с Дидие. Дори и най-малкият спор ги подтикваше към умствено напрежение, от което и двамата се чувствуваха възбудени и доволни. Нищо подобно с Карол. Техните взаимоотношения, разликата във възрастта, навикът — всичко това им пречеше да си говорят свободно. Нито за миг не можеше да забрави, че тя е съпруга на баща му. Като се видя до нея в едно от огледалата на кафенето, забеляза с досада, че двамата не са хубава двойка. Безспорно той изглеждаше доста стар, за да й бъде син, а и много млад, за да й бъде любовник. А всъщност хората, които не ги познават, ще правят последното предположение. Струваше му се, че всички посетители на „Лип“ са отправили погледи към тях. Карол обаче беше съвсем непринудена. Тя бърбореше весело, разсмиваше се от нищо и твърдеше, че съвсем не й се спи. Дали от желание да му спести парите, тя си поръча само чаша цитронада.