Очевидно тя искаше да предизвика ревността му. И той се увлече, почувствувал се много щастлив, че ще участвува в тази игра, присъща на нейната възраст.
— С други думи ти вече нямаш нужда от мене! — каза той.
— Идиот!
Тя му изплези розовото си езиче. Лицето й трептеше от здраве и младост. Нито прашинка грим върху чудно бялата й кожа. Само устните й като че ли бяха погалени с червило — но и в това Жан-Марк не беше съвсем уверен. Приближи се до нея толкова близо, че да вдъхне парфюма й, леко примесен с миризмата на запотен кон. Когато устните им едва се докоснаха, тя изведнъж скочи.
— Ще ме придружиш ли до вкъщи?
Тя обичаше да прекъсва „разнежванията“, както сама признаваше. Повикаха такси по телефона. Валери живееше на улица „Спонтини“. Тя остави Жан-Марк в салона с блестящите тапети и тъжните мебели и отиде да се преоблече. Върна се с четири сантиметра по-висока — от токчетата! — със сложна прическа и облечена в светлокафяв костюм от дебел плат, който правеше фигурата й по-едра. Пуснаха една много хубава за танцуване плоча, направиха две-три стъпки, без да се увличат, и седнаха един срещу друг във фотьойлите.
— Свободен ли си в събота? — попита тя. — Ще има страшна вечер у Алегра.
Той започна да й обяснява, че тия събирания вече не му харесват — това бе вярно. Първият признак на увлечението му по големите философски проблеми бе отказването от танците. Все пак прие и от любезност, и от вълнение, че ще се върне към младежките лудории. За да го постави веднага в течение на подготовката, Валери му изброи имената на хората от „по-отбраното общество“, които ще срещне там. Всяко име звучеше като плесница. Тя изпълняваше своя коронен номер и се тресеше от смях в светлокафявия си костюм. Това й поведение го караше да не я харесва толкова. По време на разговора им се появи госпожа Шарнерай, строга, пълна жена, която Жан-Марк винаги гледаше изтръпнал от страх. Толкова много си приличаха с Валери. Застанали една до друга, те сякаш представляваха двата образа на една и съща жена, показани в научен труд, третиращ последиците от остаряването. Като целуваше ръката на майката, Жан-Марк като че ли със свито сърце се прекланяше пред бъдещето на дъщерята. За щастие след размяната на любезностите госпожа Шарнерай ги остави сами. Беше вече един часът. Валери изпрати Жан-Марк до вратата и на прага му каза:
— Няма ли да ме целунеш?
И без да чака отговора му, тя му подаде устата си. Учтивостта изискваше да я прегърне. Докато целуваше продължително устните й, тя се притискаше плътно към него, като въртеше ханша си. Той знаеше, че тя никога няма да му позволи повече, и се гневеше, че противно на себе си изпитва някакво глупаво удоволствие. Входната врата зад тях бе полуотворена. Можеше да се появи някой — било откъм апартамента, било откъм стълбите. Тази малка опасност, изглежда, засилваше възбудата на Валери. Жан-Марк почувствува, че се отегчава с тази неопитна уста. Питаше се защо винаги младите момичета първи дават повод. Толкова ли се страхуват да не бъдат отблъснати, че избързват и отнемат удоволствието на мъжете да ги покорят, макар и привидно? Те са така припрени, че човек няма време да ги пожелае. Отскубна се и с ръка леко изправи Валери пред себе си. Тя имаше вид на запъхтян плувец. Може би за нея това наистина да бе един вид спорт.
— Довиждане — каза й той и се спусна по стълбите.
Когато влезе вкъщи към един часа и двадесет минути, той бе убеден, че ще намери семейството на масата, и се готвеше да се извини за закъснението си; но за негова голяма изненада всички бяха обядвали. Събрани в хола — баща му, Карол, брат му и сестра му, — всички приличаха на пътници, застанали на перона на гарата. Той забеляза, че са облечени и обути като за разходка в гората.
— Ние те чакаме, драги мой! — каза сърдито баща му.
— Какво ще правим? — попита той.
Карол се намеси спокойно:
— Тъй като времето, изглежда, ще се оправи, реших, че можем да отидем във „Феродиер“. Ще преспим тази вечер и ще се върнем утре сутрин много рано. Франсоаз и Даниел идват с нас. Ако и на тебе ти е приятно…
— Ами той не е обядвал — каза Франсоаз.
— Голяма работа! — каза Филип. — Какво ли пък сме яли ние!
— Има шунка в хладилника! — намеси се Даниел. — Я се налапай!
Жан-Марк нямаше никакъв план за този неделен следобед, но не го привличаше перспективата на семейния излет. Като се готвеше да откаже, той срещна погледа на баща си, в който се четеше такава настойчивост, разнежи се и се предаде. „Ако не отида с него, той ще скучае във вилата — помисли си Жан-Марк. — Само с мене баща ми може да разговаря като мъж с мъж“. Тази мисъл го накара да се почувствува горд.