— Почакайте ме — каза той. — Ще се приготвя за пет минути.
Изтича в стаята си, разсъблече се, нахлузи един стар панталон, пуловер и спортно сако. Докато се преобличаше, Франсоаз му подаде голям сандвич с шунка и чаша вино.
— Благодаря ти, драга — каза той, като захапа сандвича.
Сестра му го наблюдаваше с нежност, готова да му услужи. С прави коси и ниски токове. „Наистина тя е немарлива към себе си — помисли си той. — Как е възможно да няма нищо привлекателно в нея? А може би всички сестри изглеждат такива!“
В колата той седна, както обикновено, на задната седалка между Даниел и Франсоаз. Пред него пак изпъкнаха като две японски порцеланови вази главите на баща му и на мащехата му, различни и все пак чифтосани. В главата на Жан-Марк неудържимо нахлу споменът за двете глави, които неотдавна бе видял в киното. Една глава замества друга и ето ти приключение! Хипнотизиран от тези две кълба от плът и коси, той не обръщаше внимание на пейзажа от двете страни на автострадата. Обаче, когато наближиха мястото, където бе видял злополуката, сърцето му се сви. Никаква следа. Природата няма памет. В колата никой не заговори за този случай. „Двамата навярно са умрели“ — помисли си Жан-Марк. По радиото свиреше акордеон. Даниел пляскаше с пръсти и се клатушкаше в такт с песента. „Тоя пък ме вбесява — винаги е доволен от всичко! От възрастта е навярно! Не, аз не бях като него на шестнайсет години. Той никога не се замисля, никого не обвинява. Обича Франсоаз, защото е Франсоаз, Карол — защото е Карол, майка си — защото му е майка, баща си — защото му е баща, втория си баща — защото му е втори баща, кучетата — защото са кучета, котките — защото са котки, негрите — защото са негри, пък и мене — защото съм аз… Израз на глупащина или интелигентност?“
Не се клатушкай така! — каза му той. — Ще ме хване морска болест!
И изведнъж се досети, че говори като гувернантка.
— От повръщане ли те е страх? — подхвърли Даниел.
Жан-Марк побледня от гняв. Да го плесне! Но Даниел вече прихна в невинен смях. В думите му нямаше лош умисъл. Впрочем и баща му нищо не бе чул. Нито Карол. А това бе най-важното. Колата летеше много бързо. „Дано не ни се случи нещастие“ — си каза Жан-Марк изведнъж. Той си представи някакво сблъскване, остри болки в костите, лицата издрани от счупените стъкла, навсякъде кръв… „Какво ме прихваща?“ Студена пот изби по слепите му очи. Той се опомни. Наближаваха Бромей. И най-сетне пред портата на „Феродиер“!
Къщата, отдавна изоставена, беше студена, влажна и лъхаше леко на мухъл. Филип запали парното отопление, жените разтвориха прозорците. Във всички стаи мебелите, разбудени неочаквано от дневната светлина, изглеждаха сакати и сърдити. Тук имаше само английски фотьойли, малко продънени, обикновени дивани, селски маси с извити крака, лампи с груби абажури, но общо цялата мебелировка, събрана оттук-оттам, беше приятна и уютна. Съседката, госпожа Тиер, веднага дотича, за да помогне на Карол и Франсоаз в подреждането на къщата. Избърсаха праха, поставиха да заври вода за чая, заговориха за последните събития в селото. Даниел се зае да поправи радиото. Наведен над търбуха на апарата, той търпеливо оправяше кръстосаните цветни жички.
Филип попита Жан-Марк:
— Искаш ли да се поразходим?
— Но не повече от час! — извика им Карол. — Ще ви чакаме за чая!
Излязоха заедно и тръгнаха по пътя през нивята. Полето бе равно, спокойно, подчинено на волята на човека. Лека мъгла трептеше над разораната земя. Врани грачеха надалече. Жан-Марк изпитваше удоволствие от възможността да крачи редом с баща си.
Франсоаз погледна часовника си и се отчая: макар че баща й караше бързо, нямаше да стигнат в Париж преди десет часа сутринта. Ще пропусне лекцията на Александър Козлов. И то само защото Карол бе отново заспала след звъна на будилника. Даниел пък бе на седмото небе! Щеше да пропусне два часа по математика. Но тя… Ах! Никой не можеше да я разбере! По-добре щеше да бъде, ако не бе дошла с родителите си във „Феродиер“. Всички студенти ще се съберат в зала №5, само тя ще липсва. Александър Козлов им бе дал да научат един текст от Жуковски. Тя го знаеше наизуст. И склонението на думите с твърдо окончание. Как е родителният падеж на стол-маса? А дателният? Тя си поставяше въпроси и отговаряше лесно, тържествуващо. „Дано ме изпита!“ Колкото повече се приближаваха до Париж, толкова по-бавно ставаше движението по автострадата. Като че ли всички хора се завръщаха по това време. Но щом влязоха в града, младото момиче започна да страда от подлостта на светофарите — те като че ли чакаха тяхната кола да се появи, за да блеснат в червено. Бе десет часът и пет минути, когато стигнаха на улица „Бонапарт“. Франсоаз скочи от колата и тичешком се отправи към улица „Дьо Лил“. Десет минути закъснение не е чак толкова страшно!…