— Е, доволен ли си?
— Още питаш! — отвърна Даниел. — Но ти също трябваше да кандидатствуваш.
— Родителите ми не са съгласни.
— Ами ако ги бе пообработил малко?…
— Майтапиш ли се? — въздъхна Дебюке. — Те винаги са съгласни с всичко и това именно създава трудности! А пък най-важното е, че няма да ми бъде приятно да замина само с толкова пари, колкото да не умра от глад. Аз обичам да си гледам кефа. Ще пукна от скука, като напусна стаята си, грамофонните си плочи, книгите си. Ти ще каталясаш там!
— Може би.
— Не те ли е страх?
— Да, малко — призна си Даниел. — Но е привлекателно.
Той пресилваше любовта си към приключенията само за да прилича на героите, които Дебюке създаваше във фантазията си. А в същото време Дебюке привидно проявяваше остарял вече вкус към комфорта и към интелектуалните интереси изключително само за да поддържа авторитета си пред Даниел. Винаги беше изискано облечен този Дебюке: дребен, кокетен, рус, с чиста риза, с малки крачета в черни, винаги лъснати обувки. Съвсем малка зъбна протеза придаваше метален блясък на усмивката му. Думите звучно се лееха от устата му. Той бе пръв във всичко. За Даниел, който се миеше колкото се може по-рядко и беше небрежен към облеклото си, този денди с остър ум беше образец на съвършенство, което той никога не бе претендирал да достигне. Даниел хвърли кос поглед към отражението си в стъклото на един от прозорците в коридора. И още веднъж трябваше да оплаче своите тесни рамене, дългите си ръце, своя отпуснат вид и малката си кръгла глава с груби черти, прихлупена от кичур светлокафяви коси. Обаче ще добие по-хубава фигура с кафявата униформа, с камерата през рамо, с бастунчето в ръка.
Той слезе по стълбите заедно с Дебюке, премина през гъмжащия от крясъци двор и се отправи към мотопеда си, заключен с верижка към оградата.
— Ще ударим ли по чашка? — попита Дебюке.
Такъв беше ритуалът: на излизане от лицея „Сен Луи“ учениците от последния клас влизаха групово в някое квартално бистро, поръчваха консумация за двама-трима, пушеха, играеха на електрически билярд, разговаряха за политика, за автомобили, за момичета, за филми и под недоволния поглед на собственика се разделяха — едните надути, другите разочаровани. Даниел обаче предпочете да се прибере направо вкъщи. Той бързаше да се уедини в стаята си със своя проект за пътешествието.
— Не, драги, днес не мога — каза той на Дебюке. — Чакат ме…
Този загадъчен отговор караше да се предполага, че има среща с момиче. Макар че случаят не беше такъв, видът му едва издаваше лъжата. Всъщност той беше сигурен, че Даниела — сестрата на приятеля му Лорен Совело — има слабост към него. Тя беше красива, весела, почти руса и съвсем не беше надута. Заедно бяха ходили два пъти в „Молитор“. Беше му дала снимката си.
— Тогава не те задържам! — каза Дебюке. — Много ти здраве, стари глупако!
И му намигна цинично, но изискано.
Минута след това Даниел летеше с мотопеда си сред поток от коли с дигната нагоре глава, сякаш плуваше с пирога в река, пълна с каймани. Беше вече забравил за Даниела.