При входа на института тя се сблъска с група студенти, които говореха на тих глас. Всички бяха от нейния курс. Тя ги попита какво чакат.
— Козлов не е дошъл тази сутрин — каза Фредерик Масар. — Изглежда, майка му е починала.
Беше малка православна църква, устроена в един апартамент. Иконостасът бе в дъното на салона. По стените бяха изписани икони. Навсякъде горяха малки бели свещички, поставени в ковани железни свещници. Таванът бе почернял от пушек, а паркетът осеян с петна от восък. Двайсетина души, които присъствуваха на погребалната церемония, държаха в ръце по една запалена малка свещичка. Застанала на края, Франсоаз наблюдаваше с любопитство свещеника. Дяконът му пригласяше гъгниво, като разклащаше кадилницата, от която се лееше мирис на тамян. Невъзможно бе да разбере какво казваха. Думите съвсем не приличаха на руския език, който се преподаваше в института. Може би службата се извършваше на църковнославянски. Някакво сладникаво, ориенталско благоухание се носеше из въздуха. В един ъгъл се бе скупчил хорът — двама мъже и три жени, скромно облечени. Пееха тъжна, сърцераздирателна песен. Франсоаз за първи път присъствуваше на служба в православна църква. Тя бе пленена от примитивната тържественост на ритуалите. От време на време Фредерик Масар, който я придружаваше, шепнеше на ухото й някакви обяснения, които тя едва разбираше. Администраторът на института, секретарката, библиотекарят и трима професори присъствуваха на опелото. Малката свещ, която Франсоаз стискаше между пръстите си, омекваше, превиваше се и от нея капеха топли сълзи, които бързо застиваха по кожата на ръката й. Там, до ковчега, покрит с черен плат, стоеше с наведена глава Александър Козлов. Младото момиче смътно виждаше очертанията на лицето му: отдалеч той изглеждаше небръснат, изморен и бледен. Тя си помисли това, което й бе разказвал за майка си, и си представи отчаянието му. Нито веднъж той не падна на колене. Не изпитваше ли нужда да се обърне към бога поне сега, когато го бе сполетяло такова нещастие? Вярващите загасиха свещичките и ги подадоха на клисаря, който, куцайки, минаваше между тях. Церемонията привършваше. Хорът затихна. Започна прощаването с покойната и изказване на съболезнованията. Като видя Франсоаз, Александър Козлов за миг се изненада. Очите му пламнаха и веднага угаснаха. Той стисна ръката на младото момиче, без да каже нито дума на благодарност. Хората от погребалната служба свиха черната плащеница, поеха ковчега и като се клатушкаха, го изнесоха към изхода. Погребален фургон чакаше навън с широко отворени врати. Поставиха ковчега и букетите с цветя в задната част, а близките на покойната минаха напред. През прозореца Франсоаз пак видя Александър Козлов, вкаран сякаш в някаква затворническа кола. Шествието потегли бавно. Хората, които останаха на тротоара, се прекръстиха.
— Не искате ли да отидете на гробищата? — попита Фредерик Масар.
— О, не! — каза Франсоаз със съжаление.
Тя имаше среща с Патрик в малкото кафене на улица „Жакоб“.
Урокът завърши с обяснение на текста. Александър Козлов четеше на руски, бавно и откъслечно произнасяше всяка сричка, като наблягаше силно на ударението. После той помоли един ученик да прочете пасажа и да го преведе. След неговия звучен руски глас последва някакво мърморене на развален френски език, който предъвкваше гласните и съгласните така, че бе невъзможно да се долови мелодичността на оригинала. Александър Козлов повтаряше с търпение и снизходителност… Най-несигурна бе Мирел Борделе. Тя сричаше, като едва движеше устните си.
— Вашите „о“ са носови — каза й Александър Козлов. — Звукът „о“ на руски е гърлен. И вашите „а“ също са плахи. Вие едва ги произнасяте… Френският език е с леки фонетични нюанси, а руският е по-твърд, с повече ударения… Вие ще трябва да работите с магнетофон…
Той погледна часовника си и определи следващия урок в христоматията. Студентите се надигнаха в бялата, добре затоплена зала. Тридесет и пет момичета и шест момчета. Същото съотношение бе и в останалите три групи на първокурсниците. В тях имаше най-разнороден свят: момичета, които идваха само за да мине време; други изучаваха езика за свое удоволствие или пък защото родителите им бяха руснаци, или пък защото бе на мода, или идваха ей така за компания на приятелките си…