Франсоаз прибра тетрадката си и излезе от залата. Унесена в мислите си, тя премина през двора, без нищо да вижда. През време на лекцията, която бе продължила час и тридесет минути, тя забеляза, че Александър Козлов е в особено възбудено състояние. За първи път идваше в института, откакто бе в траур. Изглежда, че смъртта на майка му се бе отразила върху отношението му към реалния свят. Той беше едновременно и много по-блестящ, и много по-несвързан от обикновено. Говореше много бързо, впускаше се в неочаквани отклонения, като натрупваше смели формули от желание само да сипе идеи и думи. Неговият рязък тон и бляскащият му поглед предварително отблъскваха всяко плахо желание за съчувствие, породено у другите. Тя почувствува, че той крачи след нея, обаче не се обърна. На входа една група студенти разговаряха пред таблото за обяви, по което безредно бяха окачени листчета, отразяващи някои вътрешни страни от живота на института: стаи под наем; книги за продан; частни уроци по арменски, китайски, малгашки, литературен арабски език; частни уроци по руски, по румънски… Франсоаз размени няколко думи с другарите си и излезе. Не беше изминала и три метра по улицата, когато Александър Козлов я настигна.
— Благодаря ви, загдето дойдохте в църквата — каза той.
Тя се смути.
— Беше съвсем естествено!
— Не, не… беше… накратко, аз бях много трогнат.
Тя се озадачи от промяната, която така бързо стана в него. Сега, когато не бе пред учениците си, отново изглеждаше тъжен, измъчен, съсипан. Свършеше ли представлението, той сваляше маската си. Изпита желание да му помогне. Но какво можеше да се каже на един невярващ? Вървяха по улица „Сен Пер“.
— Искате ли да походим заедно? — прошепна тя.
— С удоволствие.
— Времето е толкова хубаво!
— Ще отидете ли някъде през великденската ваканция? — запита той след кратка пауза.
— Да, ще отида с родителите си в Лоаре, където имаме малка къщичка. А вие?
— О! Аз…
Той горчиво се усмихна. Тя се упрекна заради неуместния си въпрос. Вървейки един до друг, те слизаха към кея. Небето над града бе светло. Слънчеви лъчи се сипеха върху клоните на дърветата, покрити вече с наедрели, лъскави, но още заспали пъпки. Антикварите скучаеха пред откритите си сергии. Франсоаз чувствуваше, че трябва да заговори на Козлов за неговата скръб. Раната не заздравява, ако не се лекува.
— Вие бяхте много привързан към майка си, нали? — каза тя.
— Да. Но рядко я виждах. Струваше ми се, че няма какво повече да й кажа. А сега, когато я няма вече, питам се какво ще правя. Цялото ми детство отлетя наведнъж. Между майка ми и мене имаше толкова много спомени, които бяха скъпи само за нас двамата!…
Те останаха така няколко секунди, без да си говорят. После Александър Козлов въздъхна:
— Джобовете ми са пълни с монети, които вече нямат стойност.
Минувачите ги докосваха. Бързото движение на колите покрай тротоара замайваше младото момиче. „Излъгала съм се. Той е по-човечен, по-нежен, отколкото се показва“ — помисли си тя с радост. Една стръмна стълба водеше от парапета до брега. Те слязоха по стълбата, без да се уговарят. Долу бе тихо и спокойно като на село. Реката, сива и широка, течеше бавно, успокояващо. Някакво куче лаеше в привързаната до брега лодка.
— Майка ви съзнаваше ли, че е сериозно болна? — попита Франсоаз.
— В последно време да — каза той. — Но съвсем не се страхуваше. Тя бе много религиозна.
— А! Така ли? — каза Франсоаз, оживила се неочаквано.
Беше хвърлено мостче над пропастта, която тя бе считала за непреодолима.
— Изпълнена бе с вяра като малко момиче — уточни Александър Козлов. — Тя си представяше, че там я очаква нещо чудно хубаво!
— Вярата е била голямо щастие за нея!
— Може би за момент, но после?
— Как после?
Александър Козлов се спря. Беше без шапка, с ниско остригани коси над челото. Погледът му сякаш плуваше в развълнувани води.
— Ако животът не започва след смъртта, както тя си въобразяваше — каза той, — ако вместо нейния въображаем рай има, което е най-вероятно, само една голяма черна дупка, какво разочарование за нея! Измъчва ме мисълта, в това съм напълно уверен, че тя отиде на другия свят измамена. Измамена като дете, което са излъгали!