— Правиш десет дози — измърмори Жан-Марк.
Без да престава да разбива тестото, Карол обърна глава към него. Очите й блеснаха под меките гънки на тюрбана.
— Познавам апетита ви — каза тя. — Само ти ще изядеш десетина!
— Днес не съм гладен.
— И то само защото е още пет часът!
— Не, чувствувам се много зле, нали знаеш!
Тя натисна с пръст тестото, за да провери гъстотата му, избърса се с един парцал и се изправи строго, майчински пред Жан-Марк, който продължаваше да седи.
— Вярно е, че не изглеждаш добре! — каза тя, като постави ръката си на челото му.
Той притвори очи. Нежен хлад премина по слепоочията и челюстите му.
— Трябва да се прибереш и да си легнеш — продължи тя.
— Не.
— Предлагам ти един чудесен криминал. Вземи го! Няма да усетиш как ще мине времето!
Той наведе глава. Тогава тя вдигна рамене, изръмжа: „Инат си като муле!“ и пак се залови с тестото си. Жан-Марк гледаше през прозореца: лека зеленикава мъгла покриваше дърветата, градината; сиви облаци потискаха хоризонта; скоро щеше да завали!… От три дни семейството се бе настанило в Бромей. Семейство, но без Филип! Той, сякаш непредвидено, трябваше да отлети за Ню Йорк. Работата му щяла да го задържи там до края на април. Жан-Марк съжаляваше, че баща му отсъствува. Той не можеше да води интересни разговори нито с Франсоаз, която всеки следобед потъваше в своите учебници по руски, нито с Даниел, който изчезваше още в зори — отиваше с приятели в гората Фонтенбло, за да се катерят по скалите — и се появяваше чак вечер мръсен, изморен и целият издран. „Какво удоволствие може да се изпитва при такава умора?“ — помисли си той.
Франсоаз влезе в кухнята. Приключила за днес четенето и както винаги, когато се изскубваше от своите книги, тя имаше усмихнат и сънлив вид.
— Палачинки ли приготвяш? — попита тя. — Чудесна идея! Не забравяй да сложиш и малко черешова ракия!
— Готово е вече! — каза Карол. — И струва ми се, че попрекалих малко.
Като нямаше какво да прави, Франсоаз се повъртя малко из кухнята, отвори долапа и съобщи:
— Няма хляб за тази вечер!
— Ах! — извика Карол. — Съвсем забравих да купя!
— И така ще минем — намеси се Жан-Марк.
— Ти можеш да минеш и без хляб — каза Франсоаз, — но не и Даниел. Той, бедничкият, ще се върне изгладнял! Ще отида до Пуйсо пеш. Добре ще ми дойде, като се поразходя на въздух. Главата ми се е надула!
— Хайде де! Да не би и ти да си хванала грипа? — попита Карол.
— Не! Аз… защото два часа не съм вдигнала глава от моите руски книги.
— За всеки случай вземи чадър: сигурно ще завали.
— Обичам дъждът да плиска лицето ми!
— А косите, Франсоаз? — каза с укор Карол.
— О, косата ми! Малко ме е грижа!
Когато тя излезе, Жан-Марк въздъхна:
— Тя наистина е изумителна! Как може едно момиче да няма желание да оправя косите си, да се облича?
— Голямо значение ли отдаваш на елегантната външност на жената? — запита Карол.
— Огромно! За мене това е част от самата нея, почти много по-важна от красотата.
Карол загадъчно се усмихна и постави бъркачката върху масата.
— Свърших — каза тя. — Мисля, че тестото ми е готово.
Настъпи мълчание. Жан-Марк тръгна и се прозя.
— Коя беше книгата ти? — попита той.
— „Пирон в клоуна“.
— Какво сензационно заглавие! Възможно ли е?
— Страшна е!
— Е, добре! Ще отида да я чета!
— Вземи я от стаята ми, като минаваш. Тя е на нощната масичка. След малко ще ти донеса чаша грог и аспирин.
— Пак ли?
— Искаш ли да оздравееш? Да или не?
Тя го изтласка навън; той бе с една глава по-висок от нея; на дясната й буза имаше брашно.