Изкачи се по дървената стълба с широки стъпала и парапет от ковано желязо, влезе в стаята на Карол и като се поколеба, остана там за момент. Щорите бяха наполовина спуснати и в полумрака обстановката между стените беше приятна. Над пода от червеникави плочки се мъдреха хубави селски мебели. По средата на едно пано стърчеше удивително и безсрамно ниското брачно легло с широки правоъгълни крака. Върху тоалетната масичка до прозореца бяха наредени бурканчета, туби, флакончета — всичко необходимо за женското кокетство. Парфюмът на Карол най-силно се чувствуваше тук. Тюлена нощница бе хвърлена небрежно върху един стол. На дръжката на прозореца висеше чорап. Жан-Марк вдъхна дълбоко въздуха, сякаш за да се насити напълно, взе книгата от нощната масичка и излезе.
Отпуснал се в леглото си, той бе доволен, че послуша съвета на Карол. В топлината на завивките се почувствува слаб, но по-спокоен. Тръпките изчезнаха. Прочете първите страници на „Пирон в клоуна“. И като се замисли, реши, че не е съвсем лошо тук, на село. Впрочем какво щеше да прави сам в Париж! Дидие Копелен бе отпътувал за Перигор, у братовчеди, Валери — за Шотландия. А Мики… той нямаше желание да я види!… Освен това и Маду щеше да дойде тук, във „Феродиер“. Бе съобщила, че ще пристигне утре. Дано оздравее още сега! Започна да мечтае за грога, който бе отказал. Погледът му шареше по страниците на книгата. Всички герои говореха на невъзможен жаргон. Още във втората глава една ездачка бе намерена заклана в стаята й, стиснала парче розова попивателна в дланта си. „Имаше нещо зловещо и едновременно еротично в това красиво женско тяло, разрязано и потънало в локва кръв“. „Тя сигурно е забравила моя грог“ — помисли си Жан-Марк и се ослуша. Никакъв шум откъм партера. „Може би ще трябва да я повикам“. „Мръсна работа! — каза Джим Хаулен. — Само ако знаех копелето, което е нанесло удара…“ Жан-Марк погледна часовника си: „Пет часът и двадесет минути. После ще бъде много късно…“ „И докато говореше, едно очарователно създание със закръглени ханшове и щръкнали гърди се появи в рамката на вратата. Малори свирна от възхищение“. Жан-Марк се надигна на лактите си. Този път наистина се чу шум. Някой изкачваше стълбите. Карол влезе. Носеше в ръце чаша, пълна с тъмночервена, димяща течност. Още не беше свалила зеления си тюрбан.
— Пий бързо — каза тя, като седна в края на леглото.
Той допря устни до течността и веднага отдръпна главата си назад.
— Пари! Не мога!
— Може, може! Помъчи се, драги! Иначе няма да има никакъв резултат. А ето и аспирина!
Той лапна две таблетки една след друга, погълна ги с грога, намръщи се, но продължи да пие. Карол пое празната чаша.
— Каква мръсотия! — изръмжа Жан-Марк. — Гърлото ми пламна.
— Толкова ли си нежен?
— Не, но изглежда, че си турила и динамит вътре!
— Турила съм каквото трябва. Ей сега температурата ти ще спадне. И ако утре не си по-добре, ще повикам доктор Тирегу.
— Какво ще безпокоим доктора заради един грип!
— Недей да спориш! Щом като си болен, трябва да се подчиняваш!
Тя му се караше с нежност и той мълчеше, но в душата му нещо бушуваше. „Ах! Нека ми се кара още, нека се грижи за мене!“ В главата му нахлуха спомени от боледуването му през детството. Винаги все същата картина: затъмнена лампа, лекарства, илюстровани книги, нежности. Обаче тогава го лекуваше Маду… С досада отхвърли тези спомени, които го смущаваха сега в неговата мъжка възраст.
— Ще оправя възглавниците ти каза Карол. — Пък и трябва да те преоблека! Ти си плувнал в пот!
Тя стана, отвори шкафа, извади чиста пижама, кърпа, тоалетна ръкавица и се върна при Жан-Марк, който бе седнал в леглото.
— Я се съблечи — каза тя.
Той свали дрехите си и от въздуха в стаята тялото му, влажно и голо до кръста, настръхна. Карол опря коляно до леглото и се наведе над него. В абажура на лампата той видя на няколко сантиметра от себе си това фино лице със загрижени тъмни очи. От отвореното шише се разнесе лъх на одеколон. След като се подвоуми само за миг, Карол започна да разтрива Жан-Марк. Разтърка гърдите му, гърба, врата, силно разроши косите му.
— Така изглеждаш съвсем мъничък! — каза тя, като се засмя. — Би помислил човек, че си на дванадесет години.
Гласът й звучеше фалшиво. Изведнъж тя се спря. В очите й блесна някакво твърдо, обмислено решение. С погледа си тя галеше раменете, брадата и устата на Жан-Марк. Като в сън той хвана ръката й, свали тоалетната ръкавица и залепи устните си върху топлата, нежна и силно парфюмирана длан. Когато вдигна глава, Карол не бе променила изражението на лицето си. Те стояха така дълго неподвижни и мълчаливи. После, без да има чувството, че е протегнал ръце към нея, нито пък че тя се е наклонила към него, устните им се срещнаха. Помисли си, че тя ще се опомни и ще го отблъсне… Но тя не се помръдна, разтапяше се в целувката и прошепна през зъби: