Мадлен видя да влиза мъж на около тридесет и две години, висок, слаб, с дълги ръце, с матово, сухо и измъчено лице, в което блестяха две черни разтворени зеници, подобни на тия от византийските икони. Тя веднага разбра, че е Александър Козлов. След като се запознаха, той седна срещу нея между младежите, взе си един сандвич и чаша водка, каза няколко любезни думи. Това ли бе необикновената личност, за която говореше Франсоаз? Младото момиче не го изпускаше от очи и жадно поглъщаше всичко, което той казваше, сякаш думите му бяха мисли на някакъв принц на мъдростта. Мадлен съжали Патрик, но той, изглежда, нищо не забелязваше. Сигурен в знанията си, както във възела на връзките на обувките си, той започна да спори за отношенията между науката и морала. Навярно наскоро бе чел някаква статия по въпроса и сега искаше да блесне пред другите. Александър Козлов, който изглеждаше уморен и разсеян, го остави да бръщолеви, без да му възразява. Но този монолог дразнеше Франсоаз и тя се опита на няколко пъти да го прекъсне. Напразно: Патрик започваше още по-разпалено. Александър Козлов се наведе към Мадлен и й каза полугласно:
— Франсоаз много ми е говорила за вас, мадам. Вие сте антикварка, нали?
— Това е доста силно казано за професията, както аз я разбирам и упражнявам!
— В края на краищата вие се интересувате от живота на предметите! Бих желал и аз да имам време да се занимавам със същото!
— Обичате ли красивите неща?
— Не. Обичам нещата такива, каквито са, заради тайнствеността, която се излъчва от тях. Някои неща, считани за много грозни, ми говорят повече, отколкото нещата, считани за много красиви. Както виждате, аз съвсем не съм любител на изкуството. Дори малко се срамувам пред вас, че ми липсват познания!
— Знанията не са нищо, инстинктът е всичко. А вие имате такова чувство — доказахте го с това, което току-що рекохте!
— Във всеки случай струва ми се, че е невъзможно да се отрича влиянието, което оказва върху вас така нареченият неодушевен свят. Нищо не ме натъжава така — простете ми! — както една антикварска витрина! Всички тия мебели, всички тия дребни украшения, изоставени там, полумъртви от скука, чакат някакъв собственик, за да оживеят! Тъжно е като в кучкарник, в който луксозни кученца скимтят, за да ги купи някой!
Мадлен се засмя, развеселена и разчувствана. Дълбокият глас на този мъж, неговият мрачен поглед, настойчив до нахалство, слабите му ръце с дълги пръсти, обхванали една чаша, извивката на раменете му — всичко това бе неговият чар, от който се чувствуваше пленена и който не искаше да отхвърли.
— Вие сте много суров към антикварите — каза тя. — Но ви разбирам. И аз изпитвам ужас пред „изложените“ предмети.
Патрик, който бе млъкнал от известно време, се намеси грубо в разговора:
— И все пак в увлечението си към предметите не бива да забравяме живите същества. Трябва да се живее за хората, а не за предметите. Усамотението в нашия век е грях!
— А може ли човек да бъде сам? — каза Александър Козлов. — Това, което ние наричаме самота, е само едно малко, празно и тихо пространство между нас и другите. Дори тия, които си въобразяват, че са сами, в действителност са свързани с хиляди невидими нишки с човешката верига.
— И тази верига достига до Бога — забеляза поучително Патрик.
— Ние всички така предполагаме — отвърна Александър Козлов с усмивка.
Патрик стана с ръце в джобовете и със студен блясък на неодобрение зад очилата. Навярно Франсоаз му бе казала, че Александър Козлов е атеист. Той искаше да изобличи неверника, да му запуши публично устата.
— Лично аз не предполагам, господине, уверен съм! — каза той. — Без Бог е невъзможно да си обясним света. Най-великите гении — Паскал, Нютон, Фарадей, Максуел, Ампер, Пастьор, са вярвали в Бога!
— Всеки както си знае! — каза Александър Козлов. — Ами ако истинското обяснение е над възможностите на човека?
— Бог ни е дарил с ум, за да можем да го разбираме!
Като счете, че е под неговото достойнство да отговори, Александър Козлов се изправи на дългите си крака и отиде да остави празната чаша на масата. Франсоаз го настигна и пак му сипа водка. Мадлен ги изгледа, както бяха изправени един до друг. Разговаряха — той в добро настроение, с разкопчано сако, с палец в колана, с отпуснат вид, а тя цялата изтръпнала, с неестествен блясък в очите. Другите младежи в салона се бяха развеселили и водеха не толкова сериозни разговори. Смееха се шумно. Кории Борделе протегна ръце под носа на Мадлен: „Позволявате ли?“ — каза тя и отнесе чинията със сандвичите.