Лек шум го разбуди. Надигнал се на лакътя си, забеляза един светъл лъч, който, се разпръсна върху тъмната стена срещу него. Някой бавно отваряше вратата. Той потърси пипнешком ключа на лампата. Светлината блесна: Карол! Бяла прозрачна нощница се развяваше върху тялото й. Лицето й бе сериозно. И преди той да успее да заговори, тя постави пръст на устните си, за да го накара да мълчи. Изумен, той я гледаше как се приближава с леки стъпки към леглото. Представяше си формата на гърдите й, на бедрата й. Карол се спря пред него прозрачна, бяла, страшна. Две нежни ръце хванаха главата му. Тя се наведе над него и при тази близост той видя пред себе си едно голямо лице, което му бе непознато. В очите на Карол имаше някаква молба, смирена и зла, нещо нежно и едновременно животинско, което го заслепяваше.
— Жан-Марк — прошепна тя, — не мога повече!
И той почувствува такъв изблик на сили и му се стори, че костите му пращят. Заглушил вика си, обви с ръце тази плът, която трептеше над лицето му, и полетя с нея по някакъв планински склон, търкаляше се и се бореше, влял дъха си в нейния дъх, чак до дъното на пропастта, където удоволствието го порази като гръм.
XVII
Карол хвърли поглед към километража и каза:
— Не толкова бързо, Жан-Марк.
— Трябва да бързаме, ако искаме да стигнем в Париж преди осем и половина часа.
— Ще пристигнем, когато можем, мили. Предпочитам да, измисля някакво извинение, отколкото да преживея катастрофа.
Искаше му се да отговори яростно: „Но аз не!“, обаче премълча и намали скоростта, сломен от нежния поглед, с който бяха придружени думите й. Автострадата приличаше на широка река, осеяна със сигнални, светлини — червени в една посока и големи жълти фарове в друга. Бледото сияние в далечината показваше, че наближават Париж. Жан-Марк мина още вдясно, за да даде път въпреки нежеланието си на по-бързите коли. Карол постави ръка на главата му. Нейна бе идеята този следобед да отидат във „Феродиер“. Разбира се, там бяха се почувствували по-щастливи, отколкото миналата вечер в стаята на Жан-Марк, когато и най-малкият шум ги сковаваше от страх. Уединили се в селската къща, за няколко часа те можаха да се почувствуват съвсем свободни. Нито тя, нито той трябваше да дават сметка на някого; нищо не смути любовта им. Тя занесе от Париж три червени рози, които постави в една ваза; той запали огъня в камината; после всеки от тях видя в очите на другия как собственото му желание се разгаря и разцъфтява. Жан-Марк бе запазил още под дрехите един свеж полъх, напомнящ му за тялото на Карол, което се бе притискало плътно към него. Той чувствуваше, че устата му не е вече същата, откакто тя я бе обсипала с целувки. В ушите му ехтяха думите, които тя му бе шепнала в мрака. Трябваше да насили ума си, за да повярва, че действително тя му бе казала, че има хубави очи, че е снажен, че е силен, че я прави щастлива. А самият той какво бе крещял на тази жена в пристъпа на своята страст? Наистина не можеше да си спомни. Но в едно бе сигурен — в това, че любовта, такава, каквато я бе изпитвал досега, е била само едно необходимо и гадно физиологично упражнение, докато с нея всички ласки бяха така възвишени. Нито едно нейно движение не му бе противно, всичко в нея бе грациозно. Нейното голо тяло го смая. Той я притискаше, превиваше я и се учудваше, че тя е точно това — и плът, и кръв, и нерви, — за което безумно бе мечтал. Нима бе възможно това блаженство да трае кратко време. Той пак увеличи скоростта. Почти му се искаше да стане катастрофа. Да загинат заедно с трясък, вместо да преживява горчиви разочарования в бъдещето.