Изведнъж хората пред врата 46 се размърдаха. Първите пътници от Ню Йорк започнаха да влизат един след друг. С документи в ръце те се отправяха към полицаите и митничарите. Един печат в паспорта, един поглед в кожената чанта на деловия мъж или пък в съвсем новичката чанта на дамата, пътувала за развлечение, и заподозрените, освободени след секунда, тръгваха бързо, изморени, объркани и сияещи към изхода. Посрещаните, които чакаха нетърпеливо, ги заобикаляха, прегръщаха и отвеждаха, като им шепнеха банални думи.
Неподвижна сред тълпата, Карол дебнеше появата на съпруга си. Но той все още не се появяваше. „Ами ако е пропуснал самолета?“ — помисли си Жан-Марк с неочаквана надежда. Но в същия миг се изненада. Между пътниците — тази червенокоса жена с груби черти! Същата, която бе видял в киното с баща си. Разбира се, и тя пристига от път. „Официална метреса“ — както са казвали по времето на леля Маду. Видът й беше обикновен, глупав, тя вървеше направо, без да се обръща, й се преструваше, навярно така се бяха уговорили, че не познава господин Филип Ейглетиер, с когото е пътувала в същия самолет. И Карол не подозираше нищо! Жан-Марк би желал да й го каже. Но нали тя го бе уверила, че тия работи не я интересуват!…
Преди да види баща си, той разбра по сияещото лице на Карол, че тя го е забелязала отдалече. Надигнала се на пръсти, му махаше с ръка и пръстите й трептяха. Филип я обгърна с ръце, притисна я, залюля я леко наляво и надясно, като я целуваше по бузата и врата.
Сърцето на Жан-Марк се сви от болка. Естествено бе Карол да се покаже мила, за да не предизвика подозрения у Филип. Но как да разграничи преструвката от сърдечността в прегръдката на тази двойка? Дали тя мислеше само как да запази любовта си с Жан-Марк, като се притиска към гърдите на своя съпруг? Или пък изпитваше плътско удоволствие при мисълта, че след като се е отдавала на сина, сега отново ще се отдаде на бащата? Минавайки от единия в другия, невъзможно бе да не направи сравнение! Дори още тази нощ, положително… Кръв нахлу в главата на Жан-Марк и кожата му от врата до темето пламна. Мисълта, че Карол ще принадлежи на друг със същите жестове, като шепне същите думи и изпитва същите чувства, го караше да се бунтува, сякаш имаше над нея изключително право на собственост. А и това целуване нямаше край. Дори и да бе фалшиво, пак бе непоносимо. Всичко отиваше по дяволите: любовта, вярата, надеждата… Поне ако бе жена на кой да е друг! Но на баща му! Е, добре! Какво от това? Какво е бащата за своя син? Едно същество, което го учи и възпитава още от най-крехка възраст. Пример за подражание в най-добрия случай! Обаче ако иска да му подражава, ще трябва да ритне всичките си предразсъдъци. Неговият баща ясно му бе казал: „Бъди егоист!… Човек трябва да е идиот или недоразвит, за да се посвети само на една жена…“
Филип бе хванал Карол за ръка и я теглеше към изхода. Жан-Марк ги следваше от разстояние като просяк. С всички сили той искаше да открие какво го свързва с този здрав и едър мъж, който бе пред него.
Кръвното родство, синовната обич, както и редица условности без стойност. Нищо загадъчно, нищо свещено в това родство, което ни свързва в едно и също име и под един и същ покрив. Последица от съединяването на две клетки в утробата на жената. Случайна посявка на едно или друго място. И всичко това се величае в поезията, във философията, в морала! А! Не!… Не ти дължа нищо и ти не ми дължиш нищо! „Всеки сам за себе си“, както ти казваше, и още „Горко на нещастниците!“ Жан-Марк нахлуваше разярен в джунглата. И все пак тия ругатни бяха примесени с любов, със страхопочитание. Той не можеше изведнъж да се отърси от детинските си разбирания.
Те слязоха в партера по движещата се стълба и се отправиха към едно друго гише, където трябваше да се извърши митническият преглед на багажа. Филип се отдели и бързо се върна, напълно освободен. Карол увисна на ръката му и те тръгнаха един до друг, като се усмихваха и разговаряха, следвайки носача, който тикаше количка, натоварена с куфари.
Жан-Марк изостана назад. Той бе видял това, което искаше да види. Над главата му продължаваха да ехтят ангелски гласове, изобразяващи имена на градове, които той навярно никога не ще види.
— Самолетът от Абиджан… Самолетът от Токио… Самолетът от Кайро…
Той нямаше да търси приключения толкова надалече: доволен беше от Бромей! И като жертва — най-близката от всички жени, мащехата му! Какво ме прихващат? Смешна работа! Случаят Федра! Как се бяхме смели в клас! Дойде ми до главата! Очарователният Иполит и слепият Тезей! „Венера, цяла-целеничка, е негова жертва“. Лайно! Някакъв сърбеж замъгли очите му. Двойката премина през стъклената врата, която се отваряше сама, както в рая. На тротоара намериха носача с багажа. Карол, като размахваше ключовете, отиде да докара колата, която беше оставила в паркинга. На връщане великодушният съпруг навярно ще я остави да кара. Така той ще може по-добре да я гледа, да я вдъхва…