Продължавайки да се прикрива, Жан-Марк наблюдаваше през стъклената врата. Баща му запали цигара и размърда раменете си под пардесюто, сякаш се мъчеше да добие точно онзи вид, който имаше, преди да замине. Само защото бе на четиридесет и пет години, всичко му принадлежеше — къщата, жената, децата, кухненските прибори, картините, колата… А той, Жан-Марк, само защото бе на двадесет години, нямаше право на лична собственост. Живееше при другите, ядеш чужд хляб, обичаше чужда жена. Хората и предметите, които съставяха живота му, са му предоставени за определен срок. И при всяко поискване бе длъжен да ги върне. Готованец, който по всяко време зависи от настроението на стопанина. И това положение ще продължи до двадесет и петата, до двадесет и шестата му годишнина, до първите пари, спечелени в първата служба. Той мразеше парите, закле се да натрупа огромно количество, сякаш даваше обет, че ще си отмъсти.
Колата спря до тротоара. Носачът нареди куфарите в багажника. Филип заплати с щедър жест, седна до жена си и затвори вратата. От наблюдателния си пост Жан-Марк видя как автомобилът се отдалечава, как се изплъзва по волята на съдбата. Веднага взе решение: няма да се прибере за вечеря вкъщи. Нямаше сили да се изправи лице срещу лице пред баща си, да понесе здрависването, погледа му, изпълнен с мъжко доверие, сърдечните му въпроси. Да избегне всичко това поне тази вечер. Беше му нужно време, за да се приспособи, да се овладее, да приеме… Отправи се към една телефонна кабина, избра домашния номер. Обади му се Агнес.
— Ще кажете на госпожата, че няма да се прибера за вечеря, макар че съжалявам много… Да, ще уча до късно у един приятел… Най-вече баща ми да не ме чака… Ще го видя утре…
Закачи слушалката успокоен. Ужасно бе да живее така, да се лута насам-натам, като комарджия, който взема назаем отдясно, за да се издължи вляво. Какво да прави до мръкване? Той стъпи на ескалатора, изкачи се на първия етаж и започна да снове безцелно из огромната зала. Това безжизнено място напълно допадаше на неговото отчаяние. Тук всичко бе така изкуствено и бездушно, че с нищо не можеше да го трогне. Той бродеше като в грамаден аквариум между скамейките с гравюри на дребни рибки. Обземаше го умора. Тишина и шум, метал и стъкло — всичко се смесваше в главата му. Зад витрината един грамаден самолет се отдалечаваше, като се плъзгаше бавно по пистата. Червените му светлини проблясваха на равни интервали. Жан-Марк го видя как изчезва в мъглата, купи си още един вестник, но го захвърли, без да го прочете. Между всички хора тук, които пристигаха или заминаваха, само той не знаеше накъде да тръгне.
В осем часа изяде един блудкав сандвич в бара, изпи чаша бира и се върна в паркинга при колата си. Дидие Копелен го беше предупредил, че тази вечер няма да мръдне от къщи. Ще бъде много приятно да бъде с него известно време. Ще разговарят по правни въпроси, за литература, за политика и за всичко друго, но не и за Карол!… Осъден да пази в тайна най-съкровеното в живота си, Жан-Марк понасяше стоически тази принуда. Сега го измъчваше нещо друго: пътувайки към Париж, той си мислеше с тъга, че до неотдавна за него другарството бе над всичко друго, а сега го използуваше, за да разсее самотата си. Любовната страст задушаваше и най-хубавите чувства, които се опитваха да й се противопоставят. Попаднал веднъж под обаянието на жената, мъжът, дори и най-решителният, не намира вече в другарството онова чисто и неподправено щастие на своята младост. И за него това бе начало на едно падение, което го водеше към егоизма на зряла възраст. Жан-Марк съжали Дидие Копелен, който още го считаше способен за мъжка дружба, а всъщност той беше оскотял и разяден от любовта.
Дидие Копелен го посрещна радостно. В момента той гледаше телевизия с родителите си. Обикновени, добродушни и безлични хора. Те не бяха разведени. Този факт Жан-Марк считаше като нещо неестествено, като признак на слабо развитие. Повечето от момичетата и момчетата, които познаваше, бяха като него: бащата на една страна, майката на друга, тук-таме по някое хлапе от втория брак; лели, по-млади от племенниците си; чичовци, които смучат биберони в ръцете на своите племенници. Положенията бяха толкова сложни, че за децата, които вече можеха да разсъждават, беше необходимо спокойствие, равновесие и необикновена безчувственост. Привикнали от малки, те бяха готови да посрещат хладнокръвно всички удари, които им поднасяше животът. И въпреки това на Жан-Марк му стигаше само Карол, за да го направи по-чувствителен дори от най-сантименталния юноша. Той с мъка поддържаше любезния разговор с родителите на Дидие. Дразнеше го тяхната благовидност. Навярно бяха празнували или щяха скоро да празнуват своята сребърна сватба. Приятелят му го отведе в стаята си. Не можеше нищо да му каже — какво мъчение! А още повече, когато Дидие му протегна ръка.