— Ако те интересува — каза Филип, — ето краткия протокол, до който стигнахме…
Той извади книжа от вътрешния джоб на сакото си и ги разгъна върху ниската масичка. Жан-Марк се наведе над тях. Филип постави десницата си върху рамото му. „Трогателна картинка!“ — помисли си Карол с ирония.
— Разбираш ли? — попита Филип, като прелисти една страница.
— Да — каза Жан-Марк. — В края на краищата всичко ще зависи от личността, която ще ти лепнат, за да ги представлява.
— Така, ако бъде Боденфелд, всичко ще върви добре, но ако е Кроуфорд…
Карол обхвана с един поглед бащата и сина и се унесе в мисли: „От трите си деца Филип има слабост към Жан-Марк, защото вярва, че той прилича на него — каква заблуда! Жан-Марк далече превъзхожда баща си! Не само с оглед на възрастта. По същество те са съвсем различни. Пък и всъщност Филип не обича Жан-Марк. Той никого не обича. За да обича някого, би трябвало да не обича себе си толкова много, а е неспособен на това!…“ В действителност сега всеки един от тези двама мъже има някакви права над нея. Обаче този, който ревнуваше другия, нямаше никакво основание. Дори и в нощта на завръщането си Филип прояви към съпругата си само студена любезност. Бил изтощен от пътуването, каза той, и измъчен от преговорите с тези американци! Излишни извинения. Тя би искала да го отблъсне, но не й се удаде такава възможност. С всички пори на тялото си почувствува пренебрежението като обида. Сега се считаше отмъстена, като гледаше как този баща се доверява на своя син, който го е измамил. А той разцъфтява в ролята си на рогоносец. Рогоносец — тази вулгарна дума я развесели. Филип сякаш бе с карнавална шапка. И под тази шапка пращи доволно лице, почти глупаво от невежество, от самонадеяност, от доверчивост. Тази шега приятно я възбуди. Обзе я нетърпеливо желание да бъде пак насаме с Жан-Марк. Да му говори, да го гали… „Честна дума, аз съм влюбена! — каза си тя. — Това е лудост!“ Любовта я бе подмладила. Тя се учудваше на този нов порив на чувства, който откриваше в себе си, защото досега бе вярвала, че се познава много добре.
И точно в момента, когато бе така възбудена, в хола влязоха Франсоаз и Даниел. Беше ги забравила тези двамата! Връщаха се от посещение при майка си, който бе болна. Чернодробна криза навярно. Остави децата с баща им и с леля им и отиде да се среши. Струваше й се, че е много важно да бъде блестяща по време на вечерята.
Както се надяваше, пет минути по-късно Жан-Марк мина покрай стаята й. Тя отвори вратата, излезе на прага и застана права с отпуснати рамене и ръце. Той се обърна.
— Какво ти се случи, мили мой? — прошепна тя, като го погали с поглед.
— Нищо — измърмори той.
— Бях много неспокойна!
Той наведе глава.
— Ще ти обясня.
След настъпилото мълчание тя го запита съвсем тихо:
— Свободен ли си утре следобед?
— Защо?
— За да отидем във „Феродиер“.
Жан-Марк я изгледа уплашено и умолително. Тя се усмихна, без да разтвори устните си.
— Вярваш ли, че ще може? — попита той.
— Но да!
— Добре! Ще се приготвя…
Той продължи по коридора, влезе в стаята си, мина в тоалетната и отвори крана на умивалника. Водата потече върху ръцете му. В огледалото на стената видя наведеното си лице. Лампата на тавана бе много силна, заслепяваше го. Хипнотизиран сякаш от белотата на порцелановата мивка, той загуби представа за времето. В съзнанието му се въртеше само оня миг, в който бе прегърнал баща си. Целувката на Юда. Как можа? Наред с отвращението, което изпитваше към себе си, изведнъж се породи и чувство на огромно, сърцераздирателно, неудържимо състрадание към човека, когото бе уважавал, на когото най-много се бе възхищавал през своето детство и който сега бе вече нищо.