— Не помня вече името й… Това момиче от доброто семейство…
— Валери дьо Шарнерай? О, не се безпокой!
— А, добре, щом ме уверяваш! Защото, както разбрах, ако заведеш това момиче в квартирата си, няма да можеш да се отървеш от него. Така че внимавай с малките лепкави девственички, с очарователните приятелки, които ще ти предлагат да подреждат стаята и да оправят леглото ти, защото после няма да искат да излязат оттам! Всичко трябва бързо да се изнизва! Безопасно е, когато ги сменяш!…
Той се засмя и потърси да види по лицето на сина си момчешката веселост, която го бе обзела. Но очевидно Жан-Марк бе тъжен в любовта си — така и виното действува на някои хора. Впрочем това бе много характерно сред младото поколение. То се чувствуваше някак си безсилно пред жените. Склонността към отчаяние, дружбата между момчета и момичета, изкълчените танци, безвкусицата в модата — всичко това, мислеше си Филип, изравнява половете и убива желанията. Той искаше да разтърси този отчаян младеж, преди да се е разочаровал.
— Имаш ли сега някаква авантюрка?
— Не — каза Жан-Марк.
В гласа му се чувствуваше някакъв спотаен гняв. Погледът му блуждаеше. Ръцете му се бяха свили върху коленете, едва се сдържаше да седи.
— Добре, добре — каза Филип, като се засмя. — Не искам да бъда любопитен. Кога мислиш да се настаниш там?
— В началото на идния месец.
— Говорил ли си с Карол?
Жан-Марк отправи към баща си остър поглед.
— Не още. Защо?
— От учтивост, драги. Тя всъщност ще бъде отчаяна. Обича те много. Жените не могат да разберат като нас необходимостта от някои удобства. Обаче що се касае до яденето…
— Ще се храня в университетския ресторант — каза Жан-Марк бързо.
— За да ядеш буламачи надве-натри? Не, ще продължиш да си идваш вкъщи, освен ако ти е неприятно…
— Никак дори…
— Така че въпреки всичко, ние пак ще имаме възможност да те виждаме.
— Да…
— Агнес ще може да идва да почиства квартирата ти два-три пъти в седмицата…
— Не! — извика Жан-Марк. — Искам да живея отделно, за да бъда напълно самостоятелен!…
Тази съпротива допадна на Филип. Той би отвърнал по същия начин, ако бе на мястото на сина си. Горделива усмивка заигра по устните му.
— Остава още нещо — каза Филип. — Наемът.
— Той е нищожен — отвърна Жан-Марк.
— И все пак…
— Ще се справя! Ще преподавам частни уроци…
— Не искам да се отклоняваш от учението си. И без това имах намерение да увелича месечната ти сума.
Жан-Марк сви рамене. Тази щедрост го сломи. Значи не бе извоювал свободата си — получаваше я даром.
Филип довърши подписването на писмата, позвъни на госпожица Бигарос, върна й папката и пак се обърна към сина си:
— Мебелирана ли е тази стая?
— Има само най-необходимото.
— У нас на тавана има всичко, каквото ще ти потрябва. Можеш да си избереш. Карол ще бъде поласкана, ако й се възложи подредбата!
— Излишно е, татко…
— Не искаш ли да ти помогне?
— Не.
— Тя има добър вкус!
— Знам… обаче… не… Уверявам те… Предпочитам да си бъда сам… Да се подредя сам… Нали разбираш?…
— Да, да — каза Филип. — Но нали ще ни поканиш да те посетим някой ден.
Жан-Марк пресилено се усмихна. Кожата на лицето му се бе обтегнала до болка. Едва се въздържа.
— Разбира се!
Телефонът иззвъня. Филип вдигна слушалката и изражението на лицето му стана сериозно. Със слушалка на ухото и с поглед, отправен към сина си, той слушаше, свиваше вежди, отговаряше. На другия край на жицата събеседникът, господин Хусон, не се оставяше да бъде убеден. Но постепенно гласът на Филип ставаше по-уверен. Изреченията му се удължаваха. Господин Хусон вече не го прекъсваше. „Ще го омотае“ — помисли си Жан-Марк. В този момент влезе господин Висо, той се извини и се опита да се измъкне, но Филип му направи знак да остане. Надраска няколко думи върху бележника си и му го подаде, без да престава да говори по телефона. Веднага Висо повика Зурели. И на него Филип даде някакви писмени нареждания и продължи да говори, но вече полугласно, като закриваше с ръка слушалката. Жан-Марк, който друг път се бе възхищавала тази непринуденост и сила, сега бе огорчен от собствената си слабост. Не можеше да се примири, че бе така улеснен в затруднението от човека, когото се опитваше да измести във всичко. Неговият баща му пречеше да живее с тежестта, с възрастта и с присъствието си. Гласът на Филип ставаше все по-убедителен. Двубоят завършваше.