— Хубаво ме пипна тая крава! — прошепна той, като сядаше. — Благодаря ви, хей!
Той щеше да бъде по-малко доволен, ако беше знаял урока си наизуст, отколкото сега, като не го знаеше и предизвика другарите да му се притекат на помощ. Като въртеше глава наляво и надясно, отправи благодарствени погледи на тия, които го бяха подкрепили в този труден момент. Мушино има време да изпита още двама ученици; третият бе спасен от силния звънец, който оповести края на учебния ден.
Даниел, Дебюке и Совело оставиха да отмине буйният поток на момчетата, които се блъскаха и препъваха по коридорите. Те излязоха последни, сякаш бяха вече студенти и чужди на тази ученическа бъркотия. Като крачеше между двамата си приятели, Даниел за последен път се питаше дали Даниела ще го чака.
Вън от лицея той бе смаян от блясъка на слънцето, от свежестта на въздуха, от веселите лица на минувачите. Полицаят спря движението на колите, за да преминат учениците. Би си помислил човек, че се намира пред вратата на някоя детска градина.
— Я, сестра ми! — каза Лоран Совело. — Какво се мота тук?
Даниела стоеше на отсрещния тротоар. Те отидоха при нея. Тя им обясни, че се е спряла тук „ей така случайно“, като се разхождала. Лоран Совело не каза нищо. Даниел се почувствува горд. За да не влязат в някое от близките мизерни кафенета той предложи да пийнат нещо на улица „Бонапарт“, на две крачки от тях, в едно бистро, посещавано от ученици, следващи в институтите по изящните изкуства. Тръгнаха безгрижно, с бавни крачки. Дебюке разказа на младото момиче как целият клас бе отвлякъл вниманието на Мушино, за да дадат възможност на Даниел да се съвземе и да погледне спокойно в учебника. Тя се смя, като показа малките си гъсти бели зъби. Блестящият й поглед се отправи към Даниел и той изведнъж се почувствува десет години по-голям, с мускули на атлет и с лице на млад герой. Забеляза, че и тя е по-красива, отколкото си я представяше. Невъзможно бе да се определи цветът на очите й, а това всъщност бе най-важното. Един мъж трябва винаги да знае цвета на очите на жената, която обича. Очите на Даниела бяха… бяха… Да, сиво-сини със златисти точици… Като по-малък той бе мечтал за жена със зелени бадемови очи. Смешно. Такива очи не съществуват. Обаче очите на Даниела не са ли малко изтеглени към скулите? Като я наблюдаваше, когато тя свеждаше глава… Най-много го поразяваше името й: Даниела. Като във фарс, би казал човек. А не е ли това някакво предопределение на съдбата? Тя разказваше за един „страшен“ американски филм, който току-що бе гледала. Даниел, който също бе гледал филма, каза, че това е само „бледо копие“ на големите каубойски филми, които се прожектираха във филмотеките. Оказа се обаче, че са на едно и също мнение за последната плоча на Фред Барлоу, която била „бомба“. Даниел започна да тананика мелодията, като щракаше с пръсти, а тя подзе песента, като леко поклащаше раменете и главата си в такт с мелодията и го поглеждаше под очи.
— Ти пееш много хубаво! — каза той.
— Ах! Да! Намираш ли?
Той я държеше за ръка. Тя достигаше до рамото му. Дебюке и Совело бяха потънали в политически спор. Убежденията на Совело се променяха в зависимост от бележките, които получаваше в клас. Когато преподавателите признаваха знанията му, той на драго сърце минаваше към десницата и признаваше, че установеният режим е добър; но ако не успееше в някое класно упражнение, започваше да се възмущава и като минаваше в крайната левица, пледираше за необходимостта от коренна промяна. А в момента, понеже бе на предпоследно място по математика, той считаше, че само китайският комунизъм със своя непримирим догматизъм е способен да възроди стария загнил свят. Дори „Юманите“, казваше той, е реакционен вестник. Решил, че той прекалява, Даниел се намеси, за да каже мнението си. Спорът така се разгорещи, че забравиха Даниела. Като крачеха, трите момчета жестикулираха, повишаваха глас и се прекъсваха един друг. Минувачите по тротоара се отдръпваха от тях с възмущение, но те не се смущаваха: този квартал бе техен. И така стигнаха до улица „Бонапарт“.
Изведнъж Даниел забеляза Франсоаз, която идваше срещу тях. Прибираше се. Досадна история — попадаше на нея винаги, когато се разхождаше с приятели. Обичаше я много, обаче, когато се намираше в неговата среда, с присъствието си тя сякаш му пречеше да се чувствува мъж. Нямаше как да я избегне. Изгледа я враждебно. Видя му се по-особена. Какво ли е станало? Косите й! Бяха по-лъскави, по-бухнали от обикновено. Не изглеждаше по-хубава. Видът й бе фалшив. Защо ли си е променила фризурата? Ах, да! Днес у тях щяха да бъдат на вечеря Дюхурионови, Хермелинови, Шалузови. Каква пасмина! Карол с нейната мания да устройва приеми!… И сега ще трябва да се измие, да се преоблече, да яде с крайчеца на зъбите си, да мълчи и любезно да слуша как говорят гостите! Ще станат от масата чак в десет часа, след като за стотен път повторят плановете си за предстоящата екскурзия в Гърция!