— А сега?
Жан-Марк поклати глава:
— Сега е още по-лошо. Ние разбрахме, че колкото повече се мъчим да се отскубнем, толкова по-силно става желанието ни един към друг. И странното е, че тя също ме обича!
— Тя те обича така, както една Карол може да обича! — каза Мадлен, като се вгледа право в очите му.
— Не, Мадлен. Ти не си права. Карол е прекрасно същество — фино, интелигентно, чувствено, женствено. Тя и аз — ние сме създадени един за друг. И телата, и душите ни! Това… това е просто някакво чудо!… А пред такава сила прегради няма!
Погледът му бе въодушевен, страните му горяха. Безсрамието на неговата изповед смути Мадлен. Така неочаквано я въвлече в интимния си живот, че я изправи пред разтвореното си легло. Тя го намери хубав в тази му младежка лудост.
— Само защото си щастлив, ти не искаш да видиш злото, което причиняваш около себе си — каза му тя.
— Мъча се да го огранича колкото се може повече. Баща ми не знае нищо… И никога няма да узнае…
— Не се ли стесняваш, когато ти стиска ръката, Жан-Марк…
— Избягвам да го срещам. Храня се в университетския ресторант. А когато трябва да обядвам или вечерям вкъщи, разболявам се… И най-вече заради Франсоаз. Защо трябваше тя да научи? Какво ти каза за мене?
— Малко нещо — прошепна Мадлен.
— Тя е толкова невинна, чиста! Зная, че съм я отвратил, че ме мрази!…
— Тя те съжалява. Както и аз, Жан-Марк. А как си със следването?
— Имам колоквиум по практически занятия утре сутрин.
— И разбира се, не си готов?
— Не… Пък и не е нещо сериозно…
— Ами лисансиата ти по литература?
— Отказах се.
— О, Жан-Марк! Колко жалко!
— Не съжалявам. На този курс в Сорбоната ходех без голямо желание… В края на краищата нямаше да имам време и за правото, и за литературата… Предпочитам да се отдам напълно на правото… Скоро ще имам изпити.
— Ако не работиш както трябва, ще те скъсат.
— О, ами аз работя…
— С тази жена, вмъкнала се в живота ти? Бих се учудила много! Искам да ти помогна, мило момче!
— Никой не може да ми помогне!
— Позволи ми да опитам! Ще говоря с Карол.
Светкавичен блясък се появи в очите на Жан-Марк.
Той извика:
— Не, Маду! Не прави това!
После, като наведе глава, добави:
— Не искам да свършва!
— Ти току-що ми каза, че си се преместил, за да се опиташ да се отдалечиш от нея.
— Не бе истина! Мислех си, но не бе истина! Не зная къде се намирам! Ах, Маду, ако бях болен, ако нервите ми бяха разстроени, ти нямаше да ме мразиш, уверен съм! Е, добре тогава, не ми се сърди, не ме ненавиждай, загдето съм влюбен в Карол! Тази любов се е вкоренила тук, в главата ми, тя е толкова силна, толкова мъчителна и неизлечима! Колкото повече се опитваш да ме излекуваш, толкова повече ще ме приближаваш до нея! Най-добре е да си заминеш за Тюке. Обещавам да ти пиша. Искам все така да ме обичаш.
Той хвана дръжката на вратата.
— Отиваш ли си вече? — попита тя съкрушено.
— Да.
— Тогава довиждане!
— Довиждане, Маду. Благодаря ти.
В очите му прочете такава мъка, че реши: „Ще те спася аз тебе на всяка цена; ще се срещна с Карол!“ Той излезе и затвори вратата. Тя чу как стъпките му заглъхнаха в коридора.
XXII
Мерседес се появи в антрето и съобщи:
— Госпожата ви моли да отидете в стаята й. Ако обичате, последвайте ме…
— Аз знам пътя — каза Мадлен.
Мина пред прислужницата и тя, както обикновено, я измери от глава до пети с презрителен поглед. Като влезе в спалнята с бледорозови тапети, Мадлен се изненада, че не намери никого. Леглото бе застлано с кожа от испанска овца. Дървен ангел от многоцветно пъстро дърво придържаше завесите на балдахина. Върху стара масичка с инкрустации ухаеше букет от чайни рози. От полуотворената врата на банята долетя гласът на Карол, тънък и мелодичен:
— Мадлен, кой попътен вятър ви доведе в нашите води? Само една минутка и ще бъда при вас!
Миг след това тя се показа, облечена в дебел пеньоар от бяла пухкава материя, пристегнат в кръста с шнур, а ръкавите навити до лакти. Горе дрехата бе разтворена само толкова, че да разкрива нежната бразда между гърдите й. Дантелена шапчица като малко облаче бе кацнала върху косите й. Под това бабешко боне блестеше очарователно, нежно и безочливо лице без грим. „Може ли едно двадесетгодишно момче да устои пред този толкова съблазнителен образ?“ — помисли си Мадлен със злобен възторг. Лъхна я парфюм с аромат на окосено сено.