— Вие сте едно долно същество!
— Прозорливо преди всичко — каза Карол.
— Нищо не ви оправдава.
— Любовта ми към Жан-Марк.
Преминала вече границата, яростта на Мадлен гаснеше. Какво можеше да се иска от едно чудовище? Тя гледаше Карол като някакво изключително създание от кристал и желязо, като някакъв концентрат от лъжи, егоизъм, жестокост, покрити с най-красивата маска в света. Между тях настъпи дълго мълчание, като някакво примирие. Карол отвори една кутия, пълна с американски цигари. Мадлен бе вече запалила своята френска цигара. Те пушеха една срещу друга и всяка преценяваше съпротивителната сила на другата. Като спортистка Мадлен признаваше, че е загубила първия манш. Но здравият инстинкт й подсказваше, че не трябва да губи контакт с противника. Само, при условие че привидно приеме становището на Карол, ще има някакъв шанс да промени положението в края на краищата. Скръстила ръцете си, тя ги стискаше до болка.
— Скъпа Мадлен! — въздъхна Карол. — Какви грижи ви създавам! Ще ми позволите ли да ви кажа, че всичко ще върви по-добре, ако вие не се намесвате. Аз зная, че сте се срещали с Жан-Марк вчера.
— Каза ли ви?
— Разбира се!
Засегната на най-болното място, Мадлен почувствува, че Карол взема все по-голямо надмощие над нея.
— Той ми каза също, че ви е дал същия съвет — продължи младата жена. — При това положение защо трябва да упорствувате?
Мадлен наведе глава, зашеметена от мъка, ярост и страх за неизвестното.
— Как гледате на бъдещето? — попита тя грубо.
Карол размаха ръка във въздуха.
— Ние, нито аз, нито той, не сме толкова млади, толкова наивни, че да вярваме във вечността на чувствата. Един ден Жан-Марк ще ми се насити, ако дотогава аз не му се наситя. Ще се разделим, обогатени с прекрасни спомени. И всичко ще тръгне по релсите, тия именно тъжни релси, които вие така разпалено защитавате. Виждате ли, че не си правя илюзии. Това трябва да ви успокои.
— Това ме ужасява! — каза Мадлен.
— Най-важното е Жан-Марк да не бъде ужасен! Той е толкова очарователен! И толкова много ви обича! Още малко и ще го ревнувам!
Тя се усмихна и отърси пепелта от цигарата си. При това движение пеньоарът й се разтвори още и разкри рамото й, закръглено и тъмночервено. Мадлен не можеше да отрече, че тази жена е хубава. Красотата й предизвикваше — да вдигнеш ръка, да я удариш и да я разрушиш. Денят замираше.
— Вече нищо не се вижда! — каза Карол, протегна ръка и запали една лампа. — Разбира се, ще останете да вечеряте с нас — продължи тя.
— Не — каза Мадлен.
Измъчваше я мисълта, която не искаше да изкаже от страх, че ще признае поражението си. Най-после измърмори с нежелание:
— Жан-Марк ме помоли да не се срещам с вас. Аз му обещах, но не устоях и…
— И сега бихте желали да не му казвам за вашето посещение. Но разбира се, това е напълно естествено!
Дошла като обвинителна, сега Мадлен се чувствуваше в унизително положение, като досадна просякиня. От известно време всичко, което предприемаше, се обръщаше срещу нея. Тя стана.
— Тръгвате ли си? — попита Карол. — Тази вечер Филип няма да закъснее, така че ако не искате да се срещнете с него…
XXIII
Франсоаз затвори телефона и остана замислена по средата на хола. Мадам Борделе я беше уведомила, че Мирел има жълтеница и няма да може да присъствува на урока. Жълтеницата е сериозна болест! Още вчера Мирел имаше лош вид, лицето й бе измъчено и бледо… Франсоаз реши да отиде да я види след няколко дни. Тя се разбираше добре с Мирел, която бе весела, лъчезарна и чиста като чаша с вода. И въпреки това не чувствуваше нужда да се сприятели с нея. Никога не бе имала истинска приятелка; другарки — още по-малко. Някога Маду често й натякваше за това. Диващина? Свенливост? Склонност към усамотяване? Чувствуваше се различна от момичетата на нейната възраст, живееше с други разбирания, в друго време, с други интереси. Погледна ръчния си часовник: четири и двадесет. Александър Козлов ще пристигне както обикновено в пет часа. Върна се бързо в стаята си.
След няколко минути Даниел влезе при нея, за да й покаже преписката, която си бе направил за своето пътешествие. Той отдаваше такова голямо значение на приготовленията си, че щеше да го огорчи, ако откажеше да прояви интерес. След като фондацията „Зелиджа“ го бе уведомила, че одобрява проекта му, веднага написа писма до посолството на Брега на слоновата кост в Париж и до различни ведомства в тази страна, че ще замине през юли. Франсоаз бе написала писмата на пишеща машина. Преписите бяха събрани в отделна папка. В друга бе подредил копия от писмата, които бе отправил до фирми за производство на фотографски апарати и снимачни камери. Той не се съмняваше, че тези големи фирми, поблазнени от рекламата, която обещаваше да им прави през време на пътешествието си, ще му предоставят материалите, от които се нуждаеше. Но още никой не бе му отговорил.