— Разбрахте ли в общи линии смисъла? — попита той, като стана.
— Не, признавам си — измърмори тя и лицето й пламна.
— Много трудно ли ви се видя?
— Да…
— Няма да ви диктувам „Пророкът“, но ще се помъча да ви го обясня. Това е едно от най-хубавите стихотворения на Пушкин. Написал го е през 1826 година, по времето, когато е бил още на заточение в имението си в Михайловское. Цар Николай I, който тогава се възкачил на трона, отишъл да го види.
Отново Франсоаз не слушаше Александър Козлов. С широко отворени очи тя бе отлетяла някъде.
— Какво има, Франсоаз? — попита той нежно.
Тя изтръпна:
— Но… нищо…
Почувствува по лицето си бавното и съсредоточено движение на погледа му. Той я опипваше точка по точка: косата, очите, устата, брадата. Беше приятно и същевременно страшно.
— Наблюдавам ви — каза той. — Вие не сте тук…
Той хвана ръката на младото момиче. Контактът я смути. Секундите минаваха, без да може да се съвземе, смущението й ставаше по-силно. Когато отвори уста, мълчанието, което така дълго ги бе притискало, придаде страшна тежест на думите му:
— Франсоаз, малката ми Франсоаз, вие започвате опасна игра! — каза той, като се усмихна.
— Но не… Никаква игра!
— Значи нещо още по-сериозно!
Без да престава да я гледа, той се наведе над нея и хвана главата й. С ушите си, притиснати от двете топли длани, тя чу как в главата й нахлува грохот на морски прилив. Александър Козлов разклати това изумено лице. Един тежък поглед потъваше в нея като камък, който се спуска към дъното на водата. Като завъртя главата си наляво и надясно, тя се отскубна и едва докосна с устните си края на двете ръце, които я бяха пленили. Лъх на мъжка кожа и на тютюн проникна в мозъка й. Надигната сякаш от мощна вълна, тя се изправи на краката си. Столът, който блъсна, падна с шум зад нея. Някаква външна сила я тласкаше. Една крачка напред и бе до мъжките гърди. Притисна се нежно. Острият плат на сакото одраска бузите й. Две ръце я обгърнаха. С лице, скрито в рамото на Александър Козлов, тя не виждаше нищо, задържаше дишането си и чакаше, обзета от радост и от ужас. Една хладна уста се долепи до слепоочието й. Колко бе хубаво. Би се свлякла на земята, ако не бе силният обръч, който я придържаше права. Никаква друга целувка. След дълъг миг Александър Козлов отпусна ръцете си. Освободена, тя се отдръпна от него смутена. Той й се усмихна отдалече с нежна тъга. Тя не можа да разбере.
— Франсоаз — каза й той, — ще ви чакам утре у дома в пет часа. Размислете добре, преди да се решите. Или ще дойдете и ще бъдете готова на всичко с ясното съзнание, че с мене не ще изградите нищо трайно, или пък не идвайте, останете си мъдра и нашите отношения ще си останат както преди. А сега седнете. Искам да довърша обясненията си за „Пророкът“. Превел съм стихотворението. Не много лошо, нито много хубаво…
Тя седна като пън и продължи да го гледа в очите. Той замълча един миг и започна да рецитира на френски: