— Франсоаз, какво се е случило? — каза Александър Козлов.
— Не можах да чакам до утре — прошепна тя.
Той се усмихна, хвана я за двете ръце и я въведе.
XXIV
Бледа светлина проникна през лошо спуснатите пердета. Франсоаз протегна ръка, напипа ръчния си часовник до крака на дивана, надигна го до очите си, като се мъчеше да не мърда тялото си: пет часът и двадесет минути. Александър Козлов спеше до нея с полуотворена уста и с неподвижни крайници, сякаш бе удушен. Но от този труп лъхаше приятна топлина. Едната му ръка бе отпусната върху голото бедро на младото момиче. Тя си припомни какво бе станало и отново почувствува отвращение. Не можеше да разбере как толкова ласкави погледи и толкова пламенни думи могат да доведат до това състояние, до това хъркане и до тази мръсотия в самата нея. Тя бе вярвала, че любовта ще я приближи до бога, а сега се чувствуваше приравнена с животните. Можеше ли пак да уважава себе си след това падение? А Александър Козлов изглеждаше така щастлив от удоволствието, което изпита с нея! Той, сериозният мъж, с интереси към най-важните проблеми!… Как е възможно? Беше започнал да й говори на ти. Беше й благодарил. Поискал й бе прошка. Казал й бе: „Не се страхувай… Ще бъдеш щастлива, обещавам ти…“ Тя напразно си повтаряше тия думи — те не й връщаха нито гордостта, нито надеждата, навяваха й смъртна тъга. Това щастие съвсем не й подхождаше, то я бе обезличило. Нещо преливаше от сърцето й; от очите й течаха сълзи по бузите, в устата й, размекната и горчива. Не можеше да се въздържи. Скри лице в ръцете си, после с върха на пръстите си погали голите си рамене. Стана й неприятно от допира със собствената й плът, гладка, топла и удовлетворена. Спомни си за несъзнателното гърчене на крайниците си и стисна зъби. Каква мръсотия! И от тази срамна гимнастика, ако бог пожелае, се ражда дете! Как да си обясни това? Как да възприеме този факт? Всеки случай бог не одобрява това, което бе извършила. Иначе и душата й щеше да бъде удовлетворена като тялото. Бе извършила престъпление срещу себе си и срещу бога.
Измъкна се от леглото, събра дрехите си от един стол, облече се предпазливо, като продължаваше да наблюдава Александър Козлов. Когато вече закопчаваше блузата си, той се обърна и отхвърли завивките с конвулсивно движение на краката. Тя се стъписа полумъртва от страх: щеше да се събуди. Но не! С отвити гърди, с глава, килната встрани, той продължаваше да спи. Дишането му бе нормално като в среднощен сън. Франсоаз взе обувките си в ръце, полуотвори вратата и излезе навън.
На улицата я посрещна студена и мръсна утрин. Пълни сандъци с боклук бяха наредени пред затворените врати. Тя съзнаваше, че рано или късно ще се върне в обятията на Александър Козлов. И да иска, и да не иска, той бе нейната съдба. Но в момента тази мисъл я ужасяваше. Къде да отиде? Какво да направи? Един вкаменен свят се изправяше пред нея. В този огромен град нямаше нито едно същество, способно да я разбере и да й помогне. Намираше се в такова положение, сякаш бе се пробудила в някаква страна, чийто език не знаеше. Огледа се в стъклото на една витрина и видя лицето си — бледо, уморено, обезчестено. Познат й бе вече този жалък вид — от Жан-Марк. Колко жестока бе спрямо него, и изведнъж изпита лудо желание да го види. Тръгна с големи крачки по посока на улица „Асас“. Крачеше, тичаше и пак тръгваше бавно. За първи път отиваше в квартирата на брат си, но знаеше как ще я намери: Мадлен й бе обяснила; прясно боядисана в зелено врата, в дъното на един коридор…
Тя почука на вратата. Дълго мълчание. Сигурно още спеше. Почука отново. Нещо се размърда по пода. Бавно влачене на боси крака. Вратата се отвори. Жан-Марк се появи брадясал, със сънливи очи, загърнат в тъмносин халат. Като видя сестра си, той леко се отдръпна. Безсилна да промълви дори една дума, тя обви с ръце шията му и се отпусна на гърдите му. Дълбока въздишка я разтърси. Задавяше се в стенания, сякаш някаква невидима ръка притискаше главата й във вода. Жан-Марк със сила я отмести, за да я принуди да му покаже лицето си.
— Какво се е случило, Франсоаз? Говори! — каза той.
— Тази нощ не спах вкъщи — измърмори тя.
Изумлението, което прочете в очите на Жан-Марк, я накара да се съвземе. Сега вече не бе сама. Детската им стая изплува пред нея.
— Къде си била? — попита той.
— У Александър Козлов.
Той сви вежди и изръмжа:
— Козлов? Твоят преподавател?
— Да.