Бен и Уилям хвърлиха въдиците. Бен инстинктивно хвана брадвата, а Уилям — ханшпуга. Приготвиха се за срещата с неприятеля.
Не стана нужда да чакат дълго. Едната от акулите заплува със светкавична бързина, вдигна глава над водата и отвори отвратителната си уста, сякаш се готвеше да погълне целия сал. Бен и Уилям се задържаха на дъските с мъка.
Като се улови с едната си ръка за мачтата. Бен с пълен размах удари врага. Ударът улучи ноздрите му и разсече хрущяла на няколко дюима като откри костта.
Мястото бе избрано много сполучливо. Колкото грамадна и силна да бе акулата, ударът с брадвата в носа и не можеше да не доведе до смърт. Ето че тя се обърна по гръб, потръпна няколко пъти с цялото си тяло и вече не се помръдна.
На Уилям не му провървя, само отблъсна противника. Като видя, че той отваря чудовищната си уста, Уилям удари с ханшпуга в челюстта. Акулата улови ханшпуга с двойния си ред зъби и го изтръгна от ръцете на момчето, после го натроши със зъбите и го изгълта като лакомство. Като се изправи по такъв начин с ханшпуга, тя се скри под водата за голяма радост на корабокрушенците. Те нададоха щастлив вик.
Акулата плаваше с разсечената глава и перките и конвулсивно потръпваха. Като се знае живостта на тези животни, би могло да се помисли, че тя бе още жива и се мъчеше да се спаси с бягство. Но Бен не се лъжеше, макар че знаеше за това свойство на акулите. Бе виждал веднъж как една акула, хвърлена от кораба във водата, след като и бяха разпрани корема и извадили вътрешностите, продължаваше да движи перките си и отплува на доста голямо разстояние. И други примери знаеше и можеше да ги разкаже на момчето.
— Акулата може да се разреже наполовина, момчето ми, като се отдели главата от трупа, и пак всяка част ще продължава да проявява признаци на живот в продължение на няколко часа… Най-уязвимото и място е главата. Улучих го точно, Акулата вече няма да ни безспокои но къде е другата?
— Отплава нататък — Уилям посочи с ръка, — тя изтръгна ханшпуга ми и го направи на парчета.
— Добре че си пуснал дървото, иначе и ти можеше да се окажеш отвлечен. Мисля, че след тоя любезен прием тя няма да се върне повече. Но виж, другата като че ли потъва! Трябва да й попречим бързо! Мечтаехме да ловим с въдици! Няма да имаме нужда вече от тия дребосъци! Ако сполучим да запазим тая акула, дълго ще бъдем сити. Застани на онази страна, за да не изгубя равновесие. Така!
Разпореждайки се, Бен не губеше време, направи въжето готово за възел, сетне умело го хвърли във водата върху шията на акулата. Привърза въжето за едно от веслата. За предпазливост. Удари още няколко пъти с брадвата по главата чудовището и каза:
— Потърпи, Уилям, скоро ще ти отрежа бифтек, от най-вкусното място. Дръпни малко въжето, за да мога да достигна.
Момчето се подчини. Бен се улови за перката и отряза парче месо. Няма защо да казваме, че то бе изядено сурово. Но това съвсем не огорчи двамата, вече свързани на живот и смърт, приятели. Дори и да бяха имали огън, едва ли щяха да губят време за печене.
Като утолиха глада и жаждата си, те не само почувствуваха облекчение, но се и проникнаха от надежда за благополучен изход от всичко, което бе станало с тях. Хвърчащата риба, дъждът, акулата, всичко това не можеше да бъде случайност за тях. Нима помощта, явила им се тъкмо навреме, не бе резултат от горещите им молитви? Те виждаха във временното си благополучие ръката на провидението. Но положението, въпреки неочакваното разрешение, не можеше да бъде наречено утешително. Ако налетеше буря или обикновен силен вятър, не само мехът с водата можеше да бъде отнесен, но и целият сал можеше да погине като черупка. Ако бяха малко по на север или малко по на юг, където ураганите свирепствуваха начесто, те нямаше да могат да се задържат повече от седмица. За щастие, намираха се в онази част на Атлантическия океан, известна на първите испански мореплаватели под името „конски ширини“ и Бен знаеше, че тука стихиите са много редки. Напротив, случваше се корабите по-скоро да се опасяват от продължителни затишия.
Сега Бен не седеше със скръстени ръце. Макар че вярваше в Провидението, той в същото време твърдо знаеше, че всеки трябва сам да си помага и беше готов на всичко, което обстоятелствата биха поискали от него.