Но и това не изчерпваше проблема ми. Независимо дали одобрявах, или не, от тогава насетне Джордж Смайли взе да се идентифицира изцяло с Алек Гинес — като глас, маниери и всичко останало, което ви идва наум. А истината е, че и аз го одобрявах, и то много. Страхотно. Ако му е писано, на писателя ще му се случи веднъж в живота актьор да изпълни до съвършенство ролята на негов герой. И точно в това се състоеше постижението на Алек. Толкова добре играеше Смайли, колкото Сирил Кюсак се беше справил преди него с ролята на Контрола в «Шпионинът, който дойде от студа». Но от друга страна никак не ми беше приятен фактът, че моята публика беше взела Смайли в свои ръце. Когато отидох да си получа обратно героя, след като Алек приключи с него, изпитах изключително странното и далеч не приятно усещане, че ми връщат изхабена стока. Няма да излъжа, ако кажа, че се чувствах и леко измамен.
Друго, което ми попречи да изпълня своя грандиозен замисъл, беше почти необяснимата и до ден-днешен драстична промяна в начина, по което пиша. Създаването на «Дама, поп» си беше статична дейност. Седях си в Корнуол и си дращех. Това, че през живота си не бях посещавал Хонконг, Делхи или Прага, където се развиваха част от събитията, ни най-малко не ме спъваше. Номерът да разчитам изцяло на своята памет и въображение мина безнаказано. Вероятно тъкмо по тази причина, когато стигнах до създаването на «Достопочтеният ученик», се впуснах в бурни пътешествия. От Хонконг, където временно се установих, набързо се изстрелвах в североизточна посока до Тайланд, Лаос, Камбоджа, Виетнам и Тайван и пишех, дето има приказка, изправен на стремената. По време на тези пътувания влязох за пръв път (макар и за кратко) в допир с горещата война и докато приключа с гледането на онова, което ми трябваше, започнах да усещам какво излишно бреме са ми Смайли и Карла. «Достопочтеният ученик» беше приет доста благосклонно, но аз и до ден-днешен се питам дали нямаше да се получи по-добър роман, ако онези двамата изобщо не участваха.
Тъкмо по всичките тези причини «Екипът на Смайли» се предполагаше да е — и поне в моите очи си остава и досега — опело за стария шпионин. Смайли се появи за малко и в «Секретният пилигрим», но в строго ретроспективна роля. За да му осигуря достойно изпращане, събрах всички обичайни заподозрени: Питър Гуилъм, Тоби Естерхази, Кони Сакс и, естествено, самата стара лисица с кодовото име Карла. За мястото на заключителната сцена избрах разделения Берлин. Че какво друго можех да избера? В «Шпионинът, който дойде от студа» нали точно при Берлинската стена се чуваше как Смайли се провиква към Алек Лиймас да не се връща за момичето Лиз. Така че Смайли щеше да се появи за последно пак там и да се моли мислено Карла да не напусне Изтока. Смайли побеждава, Карла губи. Но с цената на какво? Един срещу друг се озовават двама никому неизвестни шпиони на ничията земя. Карла е пожертвал своето политическо верую, а Смайли — своята човечност.
И все се сещам за онзи берлински комик, който отбеляза най-неочакваното след толкова дълго чакане рухване на Берлинската стена с думите: «Загуби страната, която трябваше, но не спечели страната, която следваше да победи». Сигурно искаше да каже, че след победата ни над комунизма тепърва ни предстои да се преборим със собствената ни алчност и с безразличието ни към страданията на хората, живеещи извън нашия свят. И мога да се обзаложа, че ако Джордж Смайли е още жив, не е прекратил мъчителното търсене на отговора.