— Вярно е — съгласи се отново тя, но този път успя да погледне разпитващия я. Усещаше накъде отива разговорът, но държеше да му покаже, че поне в това отношение у нея няма никакви съмнения и тя за нищо не съжалява.
— Вярно е — повтори с предизвикателен тон.
— Властите изявяват готовност да разгледат благосклонно молбата ви, при условие че се съгласите по време на престоя ви в Париж да изпълнявате определени задачи, поставени ви от органите на Държавна сигурност, за което сте подписали съответната декларация. Първо, да убедите своя съпруг, предателя Остраков, да се завърне в Съветския съюз…
— Да се постарая да го убедя — поправи го тя с лека усмивка. — Но той не склони на увещанията ми.
— Второ, обещали сте и да предоставяте сведения относно деянията и лицата в реваншистките антисъветски емигрантски групировки. Изпратили сте две безполезни сводки, а след тях — нищо. Защо?
— Съпругът ми ненавиждаше всички тези групировки и беше прекратил контактите си с тях.
— Това не ви е пречело да се включите в групировките и без негово участие. Подписали сте документ, а след това не сте спазили ангажимента си. Така ли е, или не?
— Така е.
— И само заради това ли зарязахте детето си в Русия? И го оставихте на евреина? За да посветите цялото си внимание на врага на народа, на изменника на Родината? За това ли занемарихте своя дълг? И просрочихте даденото ви разрешително, като останахте във Франция?
— Съпругът ми беше на смъртно легло. Имаше нужда от мен.
— А дъщеря ви Александра? Нима тя нямаше нужда от вас? Откога умиращият съпруг е по-важен от живото дете? При това става дума за предател! За заговорник против народа си!
Остракова пусна китката си и посегна бавно към чая. Наблюдаваше как стъклената чаша се приближи към лицето й и как резенчето лимон плаваше на повърхността. Виждаше през течността немития мозаечен под, а в по-далечен план — любимото, озлобено, но и добродушно лице на Гликман, който я убеждаваше, увещаваше я да подпише, да заминава, да се закълне във всичко, което искат от нея. «Свободата на един е по-ценна от робството на трима — не преставаше да й шепне. — При родители като нас е изключено детето ни да прокопса в Русия, независимо дали ти ще си тук, или не; върви сега, а ние ще направим всичко по силите ни да те последваме; подпиши всичко, което ти искат, върви и живей за всички нас; ако ме обичаш, тръгвай…»
— Трудни времена бяха онези — рече по някое време на непознатия, с почти унесен в спомени глас. — Вие сте много млад. Тогава бяха тежки времена. Дори след смъртта на Сталин не стана много по-леко.
— Продължава ли да ви пише престъпникът Гликман? — попита непознатият със самочувствието на добре осведомен човек.
— Нито веднъж не ми е писал — излъга тя. — Че как да ми пише, като е дисидент и е под постоянно наблюдение? Съвсем самостоятелно взех решението си да остана във Франция.
«Очерняй се докрай — рече си. — В никакъв случай не им давай козове срещу онези, които са още в ръцете им.»
— Напълно изгубих връзка с Гликман, откакто дойдох във Франция преди повече от двайсет години — добави тя и усети прилив на смелост. — По странични пътища чух само, че бил бесен заради антисъветското ми поведение. Не желаел повече да ме познава. Всъщност той вътрешно беше готов да се промени още преди да го напусна.
— Нищичко не ви е писал дори за общото ви дете?
— Нито ми е писал, нито ми е пращал вести. Казах ви вече.
— И къде е сега дъщеря ви?
— Отде да знам.
— Нима не сте получавали писма от нея?
— Че откъде да ги получавам? Чух само, че са я взели в държавен «детски дом» и са й дали ново име. Предполагам, че изобщо не подозира за съществуванието ми.
Непознатият отново вдигна вилицата с едната си ръка, докато с другата стискаше бележника. Напълни си устата, предъвка няколко пъти, после прокара храната с бирата. Но усмивката на превъзходство не угасваше.
— И ето че престъпникът Гликман вече не е между живите — разкри той малката си тайна. И продължи да се храни.
На Остракова изведнъж й се прищя вместо двайсет да бяха изминали двеста години. Да не беше виждала никога надвесеното отгоре й лице на Гликман, да не го беше обичала, да не се беше обвързала с него, да не му беше готвила, нито да се бяха напивали ден подир ден в едностайната си килия, където преживяваха от приятелски подаяния, лишени от правото да постъпят на работа или да се занимават с каквото и да било, освен с музика и любов, да пият и да се обичат, да се разхождат из гората и да бъдат напълно пренебрегвани от съседите. Помнеше какво й каза Гликман: