— Каква ограниченост! Какво завистничество! — развикаха се всички и се запътиха към каютата, изпълнени с искрена вяра в изумителните приключения на капитана. През останалата част от деня Хелвс беше единственият лъв — нахалството и чудесата са доста сигурен пропуск за всяко общество.
По това време параходът беше стигнал до крайната точка на маршрута и вече се връщаше обратно. Вятърът, който до този момент беше попътен, започна да духа в лицата на хората, времето ставаше все по-облачно, а небе, вода и бряг придобиха оня сив, мрачен, униформено оловен цвят, с който бояджиите замазват градинските врати, преди да ги освежат. От половин час вече припръскваше, а скоро започна да се лее като из ведро. Вятърът бързо се усилваше и морякът на руля нееднократно спомена, че ще има буря. От страна на парахода се забелязваха леки намеци, сякаш искаше да предупреди, че ако задуха много силно, ще започне да се премята из вълните много зле, и целият му корпус взе да скърца като панер, претъпкан с дрехи. Морската болест между другото е като вярата в духове — всеки питае определен страх към нея, но малцина си го признават. Затова мнозинството от гостите се стараеха да изглеждат в прекрасно настроение, а в същност се чувствуваха крайно отвратително.
— Да не би да вали? — запита същият възрастен джентълмен, когато след известен шум и бъркотия всички се насъбраха плътно около масата.
— Струва ми се, че ръми леко — отвърна мистър Пърси Ноукс, който едва чуваше собствения си глас от дъжда, дето плющеше по палубата.
— Духа ли? — запита друг.
— Струва ми се, не — отговори Харди, който искрено желаеше да увери и себе си в това, тъй като седеше близо до вратата и вятърът почти го вдигаше от стола му.
— Скоро ще се проясни — каза мистър Пърси Ноукс весело.
— О, разбира се! — извика целият комитет.
— Без съмнение! — казаха гостите, чието внимание в този момент беше изцяло заето със сериозното занимание да поглъщат храна, да режат месо, да пият вино и прочие.
Пулсирането на моторите обаче започна да се усеща ясно. Един огромен, тежък варен овнешки бут в дъното на масата се затресе като желе, първоначално стегнатото говеждо филе сякаш беше обзето от парализа, а езиците, които бяха сервирани в по-големи от необходимото чинии, започнаха да се държат много странно — мятаха се от единия край до другия като мухи под захлупена чаша. После сладкишите се разтрепераха до такава степен, че отчаяни, всички се отказаха от намерението си да ги усмиряват, а гълъбовият пай изглеждаше така, сякаш птиците, чиито крака стърчаха навън, забодени отстрани, се опитваха да си ги приберат вътре. Масата вибрираше и скачаше като пулса на болен от треска, а краката й имаха конвулсии — изобщо всичко оживя и се раздвижи. Изглежда, таванските греди в каютата бяха поставени с едничката цел да причиняват главоболие у хората, вследствие на което няколко възрастни джентълмени изпаднаха в лошо настроение. В момента, в който стюардът изправеше ръжените, те падаха на пода и колкото и да се стараеха всички дами и джентълмени да останат седнали на столовете си, те просто им се изплъзваха. На няколко пъти се чуваха обезкуражаващи молби за чашка бренди, лицата на гостите претърпяха най-странни промени, един джентълмен без всякакви видими причини изведнъж скочи от масата и хукна нагоре по стъпалата с невероятна бързина, като се сблъска със стюарда, който в този момент слизаше.
Махнаха покривката, сервираха десерта и напълниха чашите. Клатушкането на парахода се засили; няколко от гостите започнаха да усещат световъртеж и придобиха вид на току-що станали от сън. Младият джентълмен с очилата, който от известно време беше в променливо състояние — в един миг ведър, в следващия мрачен, като въртящия се фар на брега, — внезапно изяви желание да вдигне тост. След няколко неуспешни опита да запази вертикално положение, той успя да се хване с лявата си ръка за масата и изрече следното:
— Дами и господа! Сред нас се намира един джентълмен — бих казал, непознат (тук сякаш ораторът беше нападнат от мъчителна мисъл; той млъкна и придоби странен израз), — чиито способности, чиито пътешествия, чието дружелюбие…
— Извинете, Едкинс — внезапно го прекъсна мистър Пърси Ноукс, — Харди, какво ви е?
— Нищо — отвърна „смешният джентълмен“, комуто едва бяха останали сили за тези две срички.
— Искате ли чаша бренди?
— Не! — отговори Харди с тон, пълен с възмущение, и вид, ведър като Темпъл Бар в шотландска мъгла. — Защо трябва да искам бренди?