— Какъв ти разпит! Кажете ми по-скоро нещо за себе си.
И така, преди Калоджеро да дойде с ризотото, което беше нещо повече от обикновен специалитет, Монталбано разбра, че Беатриче е точно на двайсет и пет години, че учи литература в университета в Палермо, но е прекъсвала, че е представител на фирмата за домашни потреби „Сирио“, за да може с припечеленото да живее и да се издържа по време на следването си. Сицилианка въпреки привидностите, разбира се, сикуло-нормандка, родена в Аидоне, където все още живееха родителите й. Защо ли обаче тя живееше и работеше във Вигата? Съвсем просто — преди две години в Аидоне се запознала с младеж от Вигата, който също бил студент в Палермо, но в специалност „Право“. Влюбили се, но имала грандиозен скандал с родителите си, които се противопоставили, и тя последвала младежа във Вигата. Наели малък апартамент на шестия етаж в огромен блок в квартал „Пиано Лантерна“. Но пък от балкона на спалнята им се виждало морето. След няма и четири месеца щастие Роберто, това е името на момчето, й оставил бележка, в която любезно я уведомявал, че се премества в Рим, където го очаквала годеницата му, някаква негова далечна братовчедка. Беатриче повече нямала очи да се върне в Аидоне. Това е всичко.
След това носът, небцето и гърлото бяха завладени от прекрасния аромат на ризотото и както се бяха уговорили, запазиха мълчание.
Подхванаха отново разговора в очакване на лаврака. Точно Беатриче беше тази, която започна темата за семейство Грифо:
— Тези двамата, които са изчезнали…
— Извинете ме, но ако сте били в Палермо, откъде сте научили, че…
— Вчера вечерта ми се обади по телефона директорът на „Сирио“. Каза ми, че сте извикали всички екскурзианти.
— Добре, продължавайте напред.
— Волю-неволю, трябва да нося със себе си комплект мостри. Ако автобусът е пълен, комплекта с мострите, който заема доста място, защото се състои от два големи кашона, го пъхам в багажника. Ако обаче рейсът не е пълен, го слагам на последната седалка, тази с петте места. Кашоните оставям на двете най-отдалечени от вратата места, за да не възпрепятствам слизането и качването на пътниците. Хубаво, ама господин и госпожа Грифо отидоха да седнат точно на последната седалка.
— Кои от останалите три места заемаха?
— Хм, той беше на това, което е в средата и пред него е пътеката. Съпругата му седеше до него. Свободно оставаше мястото, което е по-близо до вратата. Когато пристигнах към седем и половина…
— С комплекта мостри ли?
— Не, той беше оставен в автобуса още предната вечер от служител на „Сирио“. Същият този служител идва да го вземе, когато се връщаме във Вигата.
— Продължавайте, моля.
— Когато ги видях, че са седнали точно където са кутиите, им намекнах, че са могли да си изберат и по-хубави места, с оглед на това, че автобусът все още беше почти празен, а и нямаше запазени места. Обясних им, че на мен ми се налага да показвам стоката и ходейки напред-назад, ще ги безпокоя. Жената дори не ме погледна, беше се вторачила право напред, помислих си, че е глуха. Съпругът й обаче изглеждаше разтревожен… не разтревожен, по-скоро напрегнат, отговори ми, че мога да правя каквото искам, но те предпочитат да останат да си седят там. По средата на пътуването го накарах да стане, защото трябваше да започвам работата си. И знаете ли какво направи той? Побутна със задник съпругата си, която се премести на свободното място, по-близо до вратата. А той се настани до нея. Така успях да взема един тиган. Но веднага щом се обърнах с гръб към шофьора, с микрофона в едната ръка, а тигана в другата, Грифо се върнаха на предишните си места. — Усмихна се. — Когато застана така, се чувствам много смешна. Всъщност… Имаме си един екскурзиант, кавалер Мистрета, който почти винаги пътува, та той принуди жена си да купи три комплекта кухненски принадлежности. Можете ли да си представите? Влюбен е в мен, но да не ви казвам какви погледи ми хвърля съпругата му! И така, на всеки купувач подаряваме по един говорещ часовник, от тези, които чернокожите амбулантни търговци продават по десет хиляди лири. А на всички останали пътници раздаваме химикалки, върху които е изписано името на фирмата. Семейство Грифо ги отказаха.
Пристигнаха порциите лаврак и отново настъпи мълчание.
— Искате ли плодове? Кафе? — попита Монталбано, когато от рибите не беше останало нищо друго освен костите и главите.