— Не — каза Беатриче, — предпочитам да запазя вкуса си на море.
Не само че му беше като близначка, ами сиамска при това.
— Всъщност, комисарю, през цялото време, докато продължаваше продажбата, хвърлях по едно око и към семейство Грифо. И двамата изглеждаха вцепенени, с изключение на моментите, когато той се обръщаше назад, за да погледне през стъклото. Сякаш се боеше, че някаква кола следва автобуса.
— Или обратното — каза комисарят. — За да е сигурен, че някаква кола продължава да следва автобуса.
— Възможно е. Не ядоха с нас в Тиндари. Когато слязохме, ги оставихме седнали. Когато се качихме, те продължаваха все там да си седят. По време на пътуването обратно не слязоха дори на спирката за кафето с мляко. Но за едно нещо съм сигурна — че точно господин Грифо поиска спиране при гостилница „Парадизо“. Оставаше съвсем малко до пристигането ни и шофьорът искаше да го подминем. Той обаче започна да протестира. След което почти всички слязоха. Аз останах в автобуса. По някое време шофьорът натисна клаксона, екскурзиантите се качиха и автобусът потегли.
— Сигурна ли сте, че и Грифо са се качили?
— Това не мога да гарантирам. По време на почивката си бях сложила слушалките и си слушах музика от уокмена. Стоях със затворени очи. Казано накратко, налегна ме дрямка. Събудих се във Вигата, когато по-голямата част от пътниците бяха вече слезли.
— Значи, възможно е семейство Грифо да са били вече потеглили пеша към дома си?
Беатриче отвори уста, сякаш да каже нещо, но се отказа.
— Хайде — каза комисарят, — кажете го, каквото й да е то, защото това, което на вас ви се струва глупаво, на мен може да ми е от полза.
— Ами, когато служителят се качи да вземе комплекта с мострите, аз му помогнах. Докато издърпвах към себе си първия кашон, подпрях ръката си на мястото, където преди малко би трябвало да е седял господин Грифо. Беше студено. Според мен тези двамата не са се качили обратно в рейса след спирането при гостилница „Парадизо“.
6
Калоджеро донесе сметката, Монталбано плати, Беатриче се изправи, комисарят също, макар и с известно неудоволствие, защото момичето наистина притежаваше божествена прелест, а нещата свършваха дотук.
— Ще ви изпратя — каза Монталбано.
— С кола съм — отвърна му Беатриче.
И точно в този момент се появи Мими Ауджело. Видя Монталбано, насочи се към него, но в същото време замръзна като парализиран и с облещени очи; изглеждаше, все едно е минал ангелът от народните поверия, който, като каже „амин“, и всички остават в позата, в която се намират. Беше очевидно, че е фокусирал Беатриче. После изведнъж обърна гръб и понечи да се върне назад.
— Мен ли търсиш? — спря го комисарят.
— Да.
— Ами тогава защо се готвеше да си тръгнеш?
— Не исках да те безпокоя.
— За какво безпокойство говориш, Мими! Ела… Госпожице, да ви представя моя заместник Ауджело. Госпожица Беатриче Дилео, която миналата неделя е имала възможността да пътува със семейство Грифо, ми разказа интересни неща.
Мими знаеше само, че Грифо са изчезнали, нямаше представа от разследването, но не успяваше да каже нито дума, а само гледаше вторачено момичето.
Тогава точно Дяволът, онзи с голямо Д, се материализира до Монталбано. Невидим за всички, с изключение на комисаря, носеше традиционния си костюм, космата кожа, кози крака, опашка и къси рогца. Комисарят усети как зловонният му дъх на сяра опари лявото му ухо. „Направи така, че да се опознаят по-добре“, заповяда му Дяволът. И Монталбано се преви пред Неговата воля.
— Имате ли още пет минути? — попита той с усмивка Беатриче.
— Да. Целия следобед съм свободна.
— А ти, Мими, ял ли си?
— Ааа… все още не.
— Тогава сядай на моето място и поръчвай, докато госпожицата ти разказва онова, което разказа и на мен за семейство Грифо. За съжаление, имам спешна работа за вършене. Ще се видим по-късно в полицейското управление, Мими. И още веднъж благодаря, госпожице Дилео.
Беатриче седна отново, Мими се строполи вдървено върху стола, сякаш беше нахлузил средновековни рицарски доспехи. Все още не можеше да осъзнае как се е озовала пред него тази божия благодат, но това, което влоши ситуацията, и без това вече тежка, се оказа необичайната любезност на Монталбано, който излезе от гостилницата, припявайки си. Семето беше посято. Ако теренът е плодороден (а относно плодородността на терена на Мими не можеше да има съмнение), това семе щеше да поникне. И тогава сбогом, Ребека, или както се казваше, сбогом, молба за преместване! „Извинете, комисарю, но не ви ли се струва, че постъпихте леко като негодник?“ — попита с възмутен глас Монталбановата съвест. „Хм, ама че досада!“ — беше отговорът.