Когато нямаше желание за морски въздух, Монталбано заместваше разходката си по източния кей с посещение на маслиновото дърво. Яхнал един от ниските клони, си запалваше цигара и започваше да размишлява върху случаите, които имаше да разрешава.
Беше открил, че по някакъв загадъчен начин оплитането, увиването, усукването, наслояването, всъщност лабиринтът на клоните отразяваше почти подражателно онова, което се случваше и в главата му — преплитането на хипотезите, натрупването на доводите. И ако някое предположение на пръв поглед можеше да му се стори твърде прибързано и рисковано, гледката на клон, който рисуваше още по-авантюристична извивка от неговата мисъл, го изпълваше с увереност, караше го да продължава напред.
Скрит сред зелените и сребърни листа, беше в състояние да седи така с часове, без да се помести — неподвижността му от време на време се прекъсваше от неизбежните движения, като например да си запали цигара, да я изпуши, без изобщо да я изважда от устата си, или да загаси внимателно фаса, смачквайки го с тока на обувката. Стоеше от толкова дълго време на едно място, че мравките, необезпокоявани, се изкачваха по тялото му, промушваха се из косите му, разхождаха се по ръцете и челото му. Слезеше ли веднъж от дървото, трябваше внимателно да изтупа дрехите си и тогава заедно с мравките от тях изпадаше и по някое паяче или калинка за късмет.
Седнал на клона, си зададе основния въпрос за посоката, в която трябваше да поеме разследването — имаше ли връзка между изчезването на двамата старци и убийството на младежа?
Повдигайки очите и главата си, за да може по-дълбоко да вдиша дима, комисарят забеляза, че един от клоните на маслиновото дърво правеше абсурдна извивка, ръбове, тесни завои, издатини напред и назад, като на едно място изглеждаше направо като стар триребрен радиатор.
— Не, няма да ме изиграеш — прошепна Монталбано, отхвърляйки поканата му. Все още нямаше нужда от акробатични номера, засега му бяха достатъчни фактите, само фактите.
Всички наематели от улица „Кавур“ 44 заедно с портиерката бяха единодушни, заявявайки, че никога не са виждали заедно възрастната двойка и момчето. Дори в напълно случайна среща — например, докато чакат асансьора. Имаха различни разписания и напълно различен ритъм на живот. Пък и като си помислиш добре, какви, по дяволите, отношения можеше да се създадат между двама саможиви и необщителни, дори със зъл характер старци, които не се сближават с никого, камо ли с двайсетгодишен младеж с много пари за харчене в джоба, който през нощ водеше вкъщи различни жени?
По-добре беше да държи двата случая, поне временно, разделени. Вземайки предвид факта, че двамата изчезнали и убитият са живеели в една кооперация, само заради самото съвпадение. Поне за момента. Впрочем, дори и без да го заявява открито, не беше ли решил да е така? На Мими Ауджело беше дал да чете книжата на Нене Санфилипо, от което се подразбираше, че го е натоварил с разследването на убийството. Следователно на него му се падаше да се занимае със семейство Грифо.
Алфонсо и Маргерита Грифо, способни да стоят заключени вкъщи по три-четири дни последователно, като обсадени от самотата, без да дават дори минимален знак за присъствието си в апартамента ни с кихане, ни с кашляне, с нищо, сякаш са правили генерална репетиция за последвалото си изчезване. Алфонсо и Маргерита Грифо, които, доколкото си спомняше синът им, само веднъж бяха напускали Вигата, за да отидат в Месина. Алфонсо и Маргерита Грифо един прекрасен ден решават внезапно да отидат на екскурзия в Тиндари. От преданост към Богородица? Но как, след като дори не са имали навика да ходят на църква!
И колко държат на тази екскурзия!
Според това, което му беше казал Артуро Кавильоне, бяха пристигнали цял час преди отпътуването и първи се бяха качили в напълно празния автобус. И въпреки че са били единствените пътници и са имали петдесетина места на разположение, си бяха избрали, разбира се, най-неудобните, на които вече са били двата големи кашона с мострите на Беатриче Дилео. Направили са този избор заради липсата на опит, защото не са знаели, че на последния ред завоите се усещат повече и от това човек може да почувства неразположение? При всички случаи хипотезата, че са решили да бъдат по-изолирани, за да не се налага да говорят със спътниците си, не беше приемлива. Ако някой иска да остане мълчалив, ще успее да го направи дори сред стотици хора. Тогава защо са седнали точно на тази последна седалка?