Трябваше да открие някакъв отговор в разказаното от Беатриче. Момичето беше забелязало, че Алфонсо Грифо от време на време се бе обръщал, за да поглежда назад през голямото задно стъкло. От позицията, в която се е намирал, е можел да вижда колите, които са идвали отзад. Но на свой ред е можел да бъде наблюдаван и отвън, да предположим, от автомобил, който е следвал автобуса. Да наблюдава и да бъде наблюдаван — това нямаше да е възможно, ако беше седнал на друго място.
Пристигайки в Тиндари, семейство Грифо не са се помръднали. Според Беатриче не са слезли от автобуса, не са се присъединили към другите и не са забелязани да обикалят. Тогава какъв е бил смисълът от тази екскурзия? Защо са държали толкова много на нея?
Пак Беатриче беше тази, която му разкри още нещо важно. А именно че Алфонсо Грифо е поискал да спрат на последната непредвидена спирка — на едва половин час път преди Вигата. Може би наистина му се е ходело до тоалетна, но можеше за това да има някакво друго, напълно различно обяснение, което да е и доста по-обезпокоително.
Може би на Грифо до предния ден дори не им е минавало през ума да участват в тази екскурзия. И да са имали намерението да прекарат неделята както вече прекараните стотици такива. Освен ако не се е случило нещо против волята им, заради което са били принудени да направят тази екскурзия. Не която й да е екскурзия, а точно тази. Получили са някаква изрична заповед. И онзи, който им е издал тази заповед, каква ли власт е имал над двамата старци?
„Така или иначе, за да му придам някакво значение — каза си Монталбано, — нека да предположим, че им го е наредил докторът.“
Нямаше обаче никакво желание за шеги.
Пък и какъв ще е този толкова съвестен доктор, който ще тръгне с личната си кола да следва автобуса — както на отиване, така и на връщане, — за да може да следи дали пациентите му са винаги по местата си? Когато вече е нощ и остава малко до пристигането им във Вигата, докторът започва да примигва по странен начин с фаровете на колата си. Уговорен сигнал. Алфонсо Грифо моли шофьора да спре. И от гостилница „Парадизо“ следите на семейната двойка се губят. Може би съвестният лекар е повикал старците да се качат в колата му, вероятно е имал спешна нужда да им премери кръвното налягане.
В този момент Монталбано реши, че е време да престане да си играе на Тарзан и да се върне в тъй наречената цивилизация. Докато изтръскваше мравките от дрехите, си зададе един последен въпрос: „От каква ли тайна болест са страдали семейство Грифо, след като е трябвало да се намеси толкова съвестният им лекуващ лекар?“.
Малко преди склона, който водеше към Вигата, имаше телефонна кабина. Като по чудо работеше. На господин Маласпина, собственика на автобусната фирма, му трябваха по-малко от пет минути, за да отговори на въпросите на комисаря.
— Не, семейство Грифо никога преди това не са участвали в тези пътувания.
— Да, направили са резервация в последната минута, в събота точно в тринайсет часа, когато е бил крайният срок за записване.
— Да, платили са в брой.
— Не, при резервацията не е дошъл нито господинът, нито госпожата. Тото Белавия, служителят на гишето, беше готов да си заложи главата, че ги е записал и е платил изискан четирийсетгодишен мъж, който се представил за племенник на Грифо.
От къде на къде беше толкова подготвен по въпроса? Много просто, цялото градче говореше и клюкарстваше за изчезването на семейство Грифо, а той, обзет от любопитство, се беше информирал.
— Комисерийо, в стаята на Фацио би трябвало да е синът на старците.
— Е или би трябвало да е?
Катарела не се смути:
— И двете, комисерийо.
— Кажи му да влиза.
Давиде Грифо се появи разтревожен, брадясал, със зачервени очи и смачкани дрехи:
— Ще се върна в Месина, комисарю. Така или иначе, и тук да стоя, какво да правя? Нощем не мога да мигна, все с една и съща мисъл в главата… Господин Фацио ми каза, че все още нищо не сте успели да разберете.
— За съжаление, е така. Но не се съмнявайте, че ако има някаква новина, веднага ще ви я съобщим. Имаме ли адреса ви?
— Да, оставих го.
— Един въпрос, преди да си тръгнете. Имате ли братовчеди?
— Да, един. Около четирийсетте.
Комисарят наостри уши.
— Къде живее?
— В Сидни. Работи там. От три години не е идвал да навести баща си.