— Откъде знаете?
— Защото всеки път, когато си идва, намираме начин да се видим.
— Може ли да оставите на Фацио адреса и телефонния номер на този ваш братовчед?
— Разбира се. Но за какво ви трябва? Мислите, че…
— Не бих искал нещо да ми се изплъзне.
— Вижте, комисарю, наистина дори само идеята, че братовчед ми може да има нещо общо с изчезването, е смехотворна… извинете ме.
Монталбано го спря с жест:
— Още нещо. Вие знаете ли, че по нашия край наричаме братовчед, чичо, племенник дори човек, с когото нямаме никаква кръвна връзка, само така, защото ни е симпатичен… Помислете добре. Има ли някой, когото родителите ви да са наричали племенник?
— Комисарю, вижда се, че не познавате баща ми и майка ми! Те имат едни характери, пази боже! Не, господине, струва ми се невъзможно да наричат племенник някого, който не им е такъв.
— Господин Грифо, трябва да ме извините, ако ви карам да повтаряте неща, които може би вече сте ми казвали, но това е колкото във ваш, толкова и в мой интерес. Напълно ли сте сигурен, че родителите ви не са споменали нищо за екскурзията, на която са имали намерение да ходят?
— Нищо, комисарю, абсолютно нищо. Нямахме навика да си пишем, говорехме си по телефона. Обаждах им се в четвъртък и неделя, винаги между девет и десет часа вечерта. В четвъртък, когато говорих за последен път с тях, дори не ми загатнаха за пътуване към Тиндари. Напротив, дори като ми казваше довиждане, мама рече: „Ще се чуем в неделя, както обикновено“. Ако са били запланували екскурзия, щяха да ме предупредят, за да не се притеснявам, ако не ги намеря у дома. Щяха да ми кажат да се обадя по-късно, в случай че автобусът закъснее. Не ви ли се струва логично?
— Разбира се.
— И след като не ми бяха казали нищо, им се обадих в неделя в девет и четвърт, но никой не ми отговори. И тогава започна теглото ми.
— Автобусът е пристигнал във Вигата към единайсет часа вечерта.
— Продължих да звъня чак до шест сутринта.
— Господин Грифо, за съжаление, трябва да направим всички предположения. Дори и тези, които предизвикват отвращение още докато ги формулираме. Баща ви имаше ли врагове?
— Комисарю, само заради буцата, която е заседнала в гърлото ми, все още не съм избухнал в смях заради въпроса ви. Баща ми е добър човек въпреки лошия си характер. Същото се отнася и за мама. Татко беше пенсионер от десет години. Никога не ми е говорил за хора, които му мислят злото.
— Богат ли беше?
— Кой? Баща ми ли? Живееше от пенсията си. Беше успял да закупи дома, в който живеят, с обезщетението при уволнението му. — Наведе безутешно очи. — Не мога да намеря причина, поради която родителите ми да поискат да изчезнат или да ги накарат да изчезнат. Ходих дори да говоря с личния им лекар. Каза ми, че за възрастта си са били добре. И не са били болни от атеросклероза.
— Понякога в определена възраст — каза Монталбано — човек лесно може да се поддаде на внушения, внезапни убеждения…
— Не ви разбрах.
— Ех, какво да ви кажа, някой познат може да им е казал за чудесата на „Черната Богородица“ от Тиндари…
— И за какво са им притрябвали тези чудеса? А пък и знаете ли, те бяха безразлични към божиите дела.
Ставаше, за да тръгне за срещата с Балдучо Синагра, когато в кабинета му влезе Фацио.
— Комисарю, извинете ме, но случайно да имате новини от господин Ауджело?
— Видяхме се на обяд. Каза, че ще мине оттук. Защо?
— Защото го търсят от дирекцията на полицията в Павия.
Монталбано не загря на мига.
— От Павия? И кой беше?
— Една жена, но не ми каза как се казва.
Ребека! Разбира се, обезпокоена за своя любим Мими.
— Тази жена от Павия няма ли мобилния му телефон?
— Да, господине, има го, но каза, че е изключен. Каза също, че от няколко часа го търси, веднага щом се наобядвала. Ако се обади отново, какво да й кажа?
— Мен ли питаш?
Мислено, докато отговаряше на Фацио, преструвайки се на раздразнен, усещаше как го обзема доволство. Май семето започваше да покълва.
— Слушай, Фацио, не се притеснявай за господин Ауджело. Ще видиш, че рано или късно ще се появи. Исках да ти кажа, че излизам.
— Отивате в Маринела ли?
— Фацио, не съм длъжен да ти давам обяснения къде отивам.
— Хм, какво толкова ви попитах, за да ми отвръщате така грубо? Само един безобиден въпрос ви зададох. Извинете ме, че си го позволих.