— Слушай, прощавай, малко съм нервен.
— Виждам.
— Не казвай на никого това, което ще ти кажа. Отивам на среща с Балдучо Синагра.
Фацио пребледня и го погледна с облещени очи.
— Шегувате ли се?
— Не.
— Комисарю, този е свиреп звяр!
— Знам.
— Комисарю, може да се ядосвате колкото си искате, но аз въпреки това ще ви го кажа. Според мен не трябва да ходите на тази среща.
— Слушай ме добре! Господин Балдучо Синагра в настоящия момент е свободен гражданин.
— Да живее свободата! Той е лежал двайсет години в затвора и на съвестта му тежат най-малко трийсет убийства.
— Което все още не сме успели да докажем.
— С доказателства или без тях, винаги си остава лайнар.
— Съгласен съм. Ама забрави ли, че занаятът ни е точно такъв — да се занимаваме с лайнари.
— Комисарю, ако много държите да отидете, идвам с вас.
— Няма да мърдаш оттук! И не ме карай да ти казвам, че това е заповед, защото се вбесявам до смърт, когато ме принуждаваш да изричам подобни неща.
7
Дон Балдучо Синагра живееше заедно с цялата си многобройна фамилия в много голяма селска къща, построена точно на самия връх на хълм, който от незнайни времена го наричаха Чукафа. Домът се намираше по средата на пътя между Вигата и Монтереале. А хълмът Чукафа се отличаваше с две особености. Първата, че беше напълно гол и лишен дори от стръкче зелена тревица. По тази земя никога не беше расло дърво, нито някога беше успяло да се захване стъбло сорго, туфа бодлив каперсник или храст годжи бери. Да, имаше няколко дървета, които ограждаха къщата, но те бяха посадени и вече пораснали по искане на дон Балдучо, за да има някъде поне малко прохлада. А за да ги предпази да не изсъхнат и загинат, беше наредил да докарат с камиони специална пръст. Втората особеност беше, че с изключение на къщата на семейство Синагра, не се забелязваха никакви други жилища, къщурки, вили или каквото и да е от този тип. От която и страна да се погледнеше, се виждаха само склоновете на хълма. Не оставаше незабелязан и криволичещият широк асфалтиран път, дълъг три километра, катерещ се нагоре, който дон Балдучо беше накарал да му направят, както твърдеше, с негови собствени средства. Нямаше други жилища не защото Синагра бяха купили целия хълм, а заради друг много по-дребнав мотив.
Въпреки че в новия градоустройствен план терените по Чукафа от доста време бяха обявени за такива, на които може да се строи, собствениците им, адвокат Сидоти и маркиз Лауричела, въпреки че и двамата бяха без пари, не се осмеляваха да ги парцелират и да ги продадат, за да не обидят лошо дон Балдучо. Той ги беше привикал и посредством метафори, пословици и анекдоти им беше дал да разберат до каква степен близостта на чужди хора би предизвикала у него непоносима досада. Адвокат Сидоти, собственик на терена, върху който беше изграден пътят, отказал решително да поиска обезщетение за нежеланата експроприация, за да избегне опасните недоразумения. Дори из градчето злостно се шушукаше, че двамата собственици са се споразумели да си поделят щетите поравно: адвокатът беше загубил терена си, а маркизът беше направил вежлив подарък за пътя на дон Балдучо, нагърбвайки се с парите за труда. Злите езици дори мълвяха, че ако заради лошото време по пътя се образуваше някоя дупка или свлачище, дон Балдучо се оплакваше за това на маркиза, който на мига и винаги с пари от собствения си джоб се погрижваше да стане отново гладък като билярдна маса.
От около три години по този край нещата не вървяха така добре, както в началото, нито за Синагра, нито за Куфаро — двете фамилии, които си оспорваха контрола над провинцията.
Мазино Синагра, шейсетгодишният първороден син на дон Балдучо, най-накрая беше арестуван и хвърлен в затвора с толкова много обвинения, че по време на процесите срещу него, ако в Рим биха гласували отмяна на наказанието доживотен затвор, законодателят трябваше да направи изключение и да възобнови въпросното наказание само заради този човек. Япикину, синът на Мазино и обожаван внук от дядо си дон Балдучо, трийсетгодишен млад мъж, по природа надарен с толкова симпатично и честно лице, че пенсионерите дори биха му поверили спестяванията си, беше принуден да се укрива от правосъдието, преследван от множество съдебни заповеди за арест. След десетилетия, прекарани в апатия, дон Балдучо се беше почувствал подмладен с трийсет години след убийството на двамата най-смели магистрати на острова, но сега беше зашеметен и разтревожен поради тази съвсем нова офанзива на закона и отново се беше сгромолясал под старческите си недъзи, разбирайки, че начело на прокуратурата е дошъл някакъв миришещ на комунизъм жител на Пиемонт, който беше най-лошият възможен вариант. Един ден по време на информационната емисия по телевизията беше видял този магистрат, коленичил в църквата.