— Продължете напред, след това завийте веднага вдясно, там е паркингът.
На площадката имаше десетина коли от всички марки — както луксозни, така и малолитражки. Монталбано спря, слезе и видя, че Гутадауро приближаваше задъхан.
— Не можеше да се съмнявам във вашата чувствителност, проявено разбиране и интелигентност! Дон Балдучо ще бъде щастлив! Елате, комисарю, ще ви покажа пътя.
Началото на входната алея към къщата се открояваше с двете си гигантски ели. Под всяко едно от дърветата имаше караулки, които приличаха на къщички за деца. И в действителност по тях се виждаха ваденки със Супермен, Батман, Херкулес. Караулките си имаха врата и прозорче. Адвокатът улови погледа на комисаря.
— Къщичките са построени по желание на дон Балдучо за внуците му. Или по-точно за правнуците му. Единият се казва Балдучо като него, а другият — Танино. На десет и осем години са. Дон Балдучо е луд по тези хлапета.
— Извинете, адвокате — попита Монталбано, придавайки на лицето си ангелско изражение, — онзи господин с брадата, който само за момент се показа от прозорчето на лявата къщурка, Балдучо ли е, или Танино?
Гутадауро елегантно подмина въпроса му.
Сега бяха стигнали до монументалната входна врата от черен орех с медни шипове по нея, която бегло наподобяваше ковчег в американски стил.
В единия ъгъл на градината, цялата в кокетни лехи с рози и други цветя, имаше басейн с червени риби (откъде ли намираше вода този голям рогоносец?). В здрава и широка желязна клетка имаше четири много тихи добермана, които преценяваха теглото и устойчивостта на госта, обзети от неустоимото желание да го изядат с парцалите. Очевидно през нощта оставяха клетката отворена.
— Не, комисарю — каза Гутадауро, виждайки, че Монталбано се отправи към ковчега, който представляваше врата. — Дон Балдучо ви очаква на верандата.
Тръгнаха към лявата част на вилата. Верандата беше обширно пространство, отворено от трите страни, а таван му беше терасата на първия етаж. През шестте изящни арки, които го обграждаха, от дясната му страна се разкриваше прекрасен пейзаж. Километри плажна ивица и море, прекъснати на хоризонта от очертанията на назъбения нос Росело. За панорамата отляво обаче можеше още много да се желае — бетонна равнина без никаква зеленина, в чиято далечина се давеше Вигата.
На верандата имаше диван, четири комфортни фотьойла, ниска продълговата масичка. Десетина стола бяха опрени на единствената стена, вероятно ги използваха при пленарните си заседания.
Дон Балдучо, на практика един облечен скелет, седеше на двуместния диван с одеяло на шотландски карета върху коленете си, въпреки че нито беше студено, нито духаше вятър. До него на единия фотьойл седеше свещеник с расо, около петдесетгодишен, червендалест, който се изправи, когато се появи комисарят.
— Ето го и нашия скъп комисар Монталбано! — каза радостно с писклив глас Гутадауро.
— Моля да ме извините, че не ставам — каза дон Балдучо полугласно, — но краката ми вече не ме държат.
Не подаде ръка на комисаря.
— Това е дон Шаверио, Шаверио Кручила, който е бил и продължава да бъде духовен баща на Япикину, моето благочестиво внуче, оклеветено и преследвано от безсрамници. Слава богу, че е много вярващ младеж и понася преследванията, на които е подложен, като саможертва в името на Бога.
— Вярата е голяма работа! — изпусна се отец Кручила.
— Ако не те успи, поне си почиваш — завърши Монталбано.
И тримата — дон Балдучо, Гутадауро и свещеникът, го погледнаха смаяно.
— Извинете ме — каза отец Кручила, — но мисля, че грешите. Пословицата се отнася за леглото и всъщност звучи така: „Леглото е голяма работа — ако не спиш, поне си почиваш“. Или не?
— Имате право, обърках се — призна си комисарят.
Наистина беше сгрешил. Какво, по дяволите, го прихвана, та започна да се прави на духовит, преиначавайки една пословица и парафразирайки някаква изтъркана фраза, злоупотребявайки с религията, този опиум за народите? Де да беше религията опиум за престъпник и убиец като внука на Балдучо Синагра!
— Няма да ви притеснявам повече — каза отчето.
Поклони се на дон Балдучо, а той му отвърна, помахвайки му и с двете си ръце, поклони се и на комисаря, който му отвърна с леко кимване с глава, и накрая подхвана Гутадауро под ръка.