— А всъщност как постъпва мъжът на честта?
— Не „как постъпва“, комисарю, а „как постъпваше“. Идвате при мен невъоръжен и ми говорите, излагате ми проблема, обяснявате ми нещата „за“ и „против“, и ако в началото не съм съгласен, на следващия ден пак се връщате при мен, и така се връщате, докато не ме убедите, че единственият начин е да ме поставите на колене, както вие искате, и това е в мой и в общ интерес.
Светкавично в паметта на комисаря изплува откъс от есето на Алесандро Мандзони „История на позорния стълб“, в който някакъв нещастник е доведен до точката, в която трябва да произнесе израза „Кажете ми какво искате аз да кажа“ или нещо подобно. Но нямаше желание да се впуска в дискусии за Мандзони с дон Балдучо.
— Струва ми се обаче, че дори и в онези блажени времена, за които ми разказвате, е имало обичай да се убиват хора, които не са искали да коленичат.
— Разбира се! — каза оживено старецът. — Разбира се! Но да се убие човек, защото е отказал да се подчини, знаете ли какво означаваше?
— Не.
— Означаваше изгубена битка, означаваше, че смелостта на този човек не ни е оставила никаква друга възможност. Добре ли се изразих?
— Много добре се изразихте. Но, вижте, господин Синагра, не съм дошъл тук, за да слушам как ми разказвате историята на мафията от ваша гледна точка.
— Но вие от гледна точка на закона познавате историята добре!
— Разбира се. Но губещият или нещо такова сте вие, господин Синагра. А историята никога не я пишат губещите. В настоящия момент вероятно могат да я напишат по-добре онези, които не разсъждават, а стрелят. Победителите в момента. А сега, ако ми позволите…
Понечи да се изправи, но старецът го спря само с един жест.
— Извинете ме, но нас, хората, които сме на тази възраст, освен многото други болести, ни наляга и многословието. Комисарю, само с две думи — възможно е да сме направили огромни грешки. Много големи грешки. Казвам ние, защото говоря и от името на покойния Сизино Куфаро и неговите близки. Сизино ми беше враг, докато не умря.
— Какво правите, да не би да започвате да се разкайвате?
— Не, господин комисар, няма да се разкая пред закона. Само пред Бога, когато му дойде времето. Това, което исках да ви кажа, е следното — може и да сме направили големи грешки, но винаги сме знаели, че има граница, която не трябва да се преминава. Никога. Защото, преминеш ли я, няма повече разлика между човека и звяра. — Затвори очи изтощен.
— Разбрах — каза Монталбано.
— Наистина ли ме разбрахте?
— Наистина.
— И двете неща ли?
— Да.
— Тогава това, което исках да ви кажа, съм го казал — каза старецът, отваряйки очи. — Ако желаете да тръгвате, сам сте си господар. Приятна вечер!
— Приятна вечер! — отвърна му комисарят, изправяйки се.
Премина отново през двора и алеята, без да срещне никого. Пред двете къщички под елите чу детски гласчета. В едната имаше момченце с воден пистолет в ръката, а в отсрещната друго момченце носеше космически автомат. Виждаше се, че Гутадауро беше изгонил телохранителя с брадата и бързо го беше заместил с правнуците на дон Балдучо, така че комисарят да освободи съзнанието си от лошите мисли.
— Бум! Бум! — викаше детето с пистолета.
— Та-та-та-та-та! — отвръщаше му другото с автомата.
Тренираха за времето, когато ще станат големи. Или може би дори нямаше нужда да порастват — точно предния ден във Фела беше арестуван онзи, когото вестниците бяха назовали „бейби килър“, едва-едва навършил единайсет години. Един от онези, които бяха проговорили (Монталбано чувстваше, че не е в състояние да ги нарече „разкаяли се“, а още по-малко „сътрудници на правосъдието“), беше разкрил, че съществува нещо като училище, в което преподавали на децата как се стреля и убива. На правнуците на дон Балдучо нямаше да им се налага да посещават това училище. В дома си можеха да взимат колкото си искат частни уроци.
От Гутадауро нямаше и следа. При желязната врата стоеше мъж, който си свали каскета за поздрав и веднага след това се върна да затвори. Спускайки се с колата, комисарят нямаше как да не забележи отличната пътна настилка, по чийто асфалт нямаше нито камъче. Може би всяка сутрин специална група от хора измиташе пътя, сякаш е стая от къща. Поддръжката му, изглежда, струваше цяло състояние на маркиз Лауричела. На отбивките за спиране ситуацията си оставаше непроменена, въпреки че беше минал повече от час. Един човек продължаваше да гледа свраките, които летяха в небето, втори пушеше в купето на колата си, трети все така се опитваше да поправи моторчето. При този, последния, комисарят беше обзет от изкушението да разиграе театър и да го вземе на подбив. Като се изравни с него, спря.