— Не съм открил нищо. Казаха ми го. По-точно, дадоха ми да разбера.
— Отец Кручила?
— Не. Балдучо Синагра.
Обстановката изглеждаше, сякаш започва лек земен трус. Фацио, чието лице пламтеше изцяло, се заклатушка, правейки крачка напред и две назад.
— Дядо му? — попита задъхано.
— Успокой се, приличаш на герой от куклен театър. Да, господине, неговият дядо. Иска внукът му да отиде в затвора. Но тъй като вероятно Япикину не е напълно съгласен, се налага посредник между дядото и внука да е отчето, което Балдучо пожела да ми покаже в дома си. Ако не е имал намерение да ме запознава с него, щеше да го отпрати, преди да се появя.
— Комисарю, нещо не мога да схвана. Какво печели той от това? Япикину и Господ не може да го спаси от доживотния затвор!
— Господ може и да не го спаси, но някой друг — да.
— И как?
— Убивайки го, Фацио. В затвора има по-добри възможности да спаси кожата си. Младежите от новата мафия им го завират отзад както на Синагра, така и на Куфаро. И затова затворът означава сигурност не само за онези, които са навън, но може би и за тези, които са вътре.
Фацио помисли още малко. Комисарят беше успял да го убеди.
— Може би трябва да спя в Монтереале?
— Не мисля, защото не ми се вярва отчето да излиза през нощта от дома си.
— Отец Кручила как ще ми даде да разбера, че ме води към мястото, където се укрива Япикину?
— Не се притеснявай, ще намери начин. Когато ти посочи мястото, моля те, не прави бабаитлъци и не поемай самоинициативи. Незабавно се свържи с мен.
— Добре.
Фацио се изправи и бавно се насочи към вратата. По средата на пътя се спря и се обърна да погледне Монталбано.
— Какво има?
— Комисарю, познавам ви твърде отдавна, за да не схвана, че ми разказвате само половината от нещата.
— Тоест?
— Със сигурност дон Балдучо ви е казал и нещо друго.
— Вярно е.
— Може ли да знам какво?
— Разбира се. Каза ми, че не са били те. Увери ме, че не са били и Куфаро. Следователно виновните са онези новите.
— Виновни за какво?
— Не знам. Засега не знам за какво се отнася, по дяволите! Но някаква половинчата идея започва да се оформя в главата ми.
— Ще ми я кажете ли?
— Много бързаш.
Фацио едва успя да превърти ключа в бравата, когато яростно беше изблъскан към стената от отворената от Катарела врата.
— За малко да ми счупи носа! — извика Фацио, придържайки едната ръка към лицето си.
— Комисерийо! Комисерийо! — каза запъхтяно Катарела. — Съжалявам за нахлуването, което направих, но тук е господин началникът на полицията лично и пирсонално!
— Къде е?
— На телефона, комисерийо.
— Прехвърли ми го.
Катарела побягна като див заек, а Фацио го изчака да мине, за да излезе и той.
Гласът на Бонети-Алдериги звучеше, сякаш излизаше от някакъв фризер, толкова беше студен.
— Монталбано? Само една предварителна информация, ако не ви е неприятно? Ваш ли е автомобилът „Типо“ с номер AG 334 JB?
— Да.
Сега гласът на Бонети-Алдериги излизаше направо като от полярен леден блок. На втори план се чуваше как мечките надават вой (ама мечките вият ли?).
— Елате незабавно при мен!
— Ще бъда при вас след около час, времето за…
— Ама вие италиански разбирате ли? Казах незабавно!
— Влезте и оставете вратата отворена! — заповяда му началникът на полицията веднага щом го видя да се появява.
Изглежда, ставаше въпрос наистина за нещо сериозно, след като малко преди това в коридора Латес се направи, че не го вижда. Докато се приближаваше към бюрото на Бонети-Алдериги, той се изправи от креслото си и отиде да отвори прозореца.
„Изглежда, съм се превърнал във вирус — помисли си Монталбано. — Този се бои, че ще му заразя въздуха.“
Началникът на полицията се върна, за да седне, но без да му направи знак, че и той може да седне. Напомни му за времената в гимназията, когато господин директорът го викаше в дирекцията, за да му изчете тържествено конско евангелие.
— Браво! — каза Бонети-Алдериги, измервайки го с поглед. — Браво! Наистина — браво!