— Разкажете ми всичко, Монталбано — помоли го с конспиративен глас.
— Какво да ви кажа, господин началник? Вчера самият Синагра лично ме потърси по телефона, за да ми каже, че иска веднага да се видим.
— Поне можехте да ме уведомите! — порица го началникът на полицията, докато размахваше из въздуха показалеца на дясната си ръка, за да се прави на много лош.
— Нямах време, повярвайте ми. Напротив, не, почакайте…
— Да?
— Сега си спомних, че ви се обаждах, но ми отговориха, че сте зает с някакво събрание или с нещо подобно, не знам…
— Възможно е, възможно е… — допусна другият. — Но да говорим по същество, какво ви каза Синагра?
— Господин началник, със сигурност сте разбрали от рапорта, че беше много кратък разговор.
Бонети-Алдериги се изправи, погледна листчето върху бюрото си, върна се и пак седна.
— Четирийсет и пет минути не са малко.
— Съгласен съм, но в тези четирийсет и пет минути трябва да включите отиването и връщането.
— Правилно.
— И така, Синагра по-скоро ми даде да разбера, отколкото да го каже открито. Още по-зле, остави всичко на интуицията ми.
— Типично по сицилиански, нали?
— Е, така е.
— Бихте ли се опитали да бъдете по-обстоятелствен?
— Каза ми, че започва да се чувства уморен.
— Вярвам му. На деветдесет години е!
— Именно. Каза ми, че арестуването на сина му и укриването на внука му от правосъдието били тежки за понасяне удари.
Звучеше точно като реплика от второкласен филм, но се справи добре и с нея. Началникът на полицията обаче остана леко разочарован.
— Това ли е всичко?
— Дори е твърде много, господин началник! Помислете само, защо ли е решил точно на мен да разкаже за положението си? Знаете, че те имат навика да действат твърде предпазливо и внимателно. Нужни са спокойствие, търпение и упоритост.
— Така е, така е.
— Каза ми, че скоро пак ще ми се обади.
След моментното падане духом Бонети-Алдериги изпадна в ентусиазъм.
— Точно така ли каза?
— Да, господине. Ще е нужно обаче благоразумие, защото само една грешна стъпка — и ще прати всичко във въздуха, залогът в тази игра е много висок.
Почувства се отвратен от думите, които излизаха от устата му. Набор от клишета, но в този момент това беше езикът, който му вършеше работа. Запита се докога ли щеше да издържи на този фарс.
— Разбирам, така е.
— Помислете само, господин началник, затова реших да не информирам нито един от моите хора. Винаги има риск от предател.
— Същото ще направя и аз! — закле се началникът на полицията, протягайки напред ръката си.
Изглеждаха като съзаклятници. Комисарят се изправи.
— Ако нямате други разпореждания…
— Тръгвайте, тръгвайте, Монталбано. И благодаря.
Стиснаха си енергично ръцете, гледайки се право в очите.
— Но… — каза началникът на полицията, изпускайки парата.
— Кажете.
— Този рапорт съществува. Разбирате ли, че не мога да не го взема предвид? Трябва да дам някакъв отговор за него.
— Господин началник, ако някой предугади, че има връзка, дори и минимална, между нас и Синагра и се разприказва, всичко отива по дяволите. Сигурен съм в това.
— Така е, така е.
— Затова и преди малко, когато ми казахте, че колата ми е била засечена, изпитах неприятно чувство.
Ах, колко добре му се удаваше да говори по този начин! Дали пък не беше намерил най-накрая своя стил на изразяване?
— Направили ли са снимки на колата? — попита след подобаваща пауза.
— Не. Записали са само номера й.
— Тогава би трябвало да има някакво разрешение. Но не се осмелявам да ви го предложа, защото би обидило пословичната ви честност като човек и слуга на държавата.
Сякаш на прага на смъртта, Бонети-Алдериги въздъхна дълбоко.
— Все пак поне ми го съобщете.
— Ще е достатъчно да им кажете, че са записали погрешно номера.