Монталбано също благодари на Бога, че е принудил Грибаудо да не се отдалечава на повече от половин метър от тоалетната.
— А неговият заместник Фоти?
— Беше в Ню Йорк за онзи конгрес, свикан от Рудолф Джулиани, знаете го, кмета с „нулева толерантност“. На конгреса са обсъждали кои са най-добрите начини за поддържането на реда в метрополисите…
— Ама той не свърши ли преди два дни?
— Разбира се, разбира се. Но вижте, преди да се върне в Италия, господин Фоти отишъл на кратка разходка из Ню Йорк. Простреляли го в крака, за да му откраднат портфейла. Приет е в болница. Слава богу, нищо опасно.
Фацио се появи, когато вече минаваше десет часът.
— Защо се забавихте толкова?
— Комисарю, за бога, не ми напомняйте! Първо трябваше да чакаме заместника на заместник-прокурора! След това…
— Чакай! Обясни ми по-добре.
Фацио повдигна очи към небето, защото трябваше да говори отново за нещо, което пак щеше да разпали гнева му.
— И така… Когато Галуцо отиде да вземе заместник-прокурора Томазео, който се беше ударил в едно дърво…
— Ама не беше ли стълб?
— Не, господин комисар, на него му се е сторил стълб, но е било дърво. Казано накратко, Томазео си ударил челото и му потекла кръв. Тогава Галуцо го откарал до „Бърза помощ“ в Монтелуза. Оказало се, че Томазео лошо се е наранил, затова той се е обадил по телефона да бъде заместен. Но поради ранния час в службата все още нямало никого. Тогава Томазео се обадил на своя колега Никотра вкъщи. Трябваше да чакаме Никотра да се разсъни, да се облече, да си изпие кафето, да се качи на колата си и да дойде. Междувременно Грибаудо никакъв го нямаше. Нито пък заместника му. Когато най-накрая линейката пристигна и вдигнаха тялото, трябваше да изчакам още десетина минути, за да пристигнат и хората от оперативно-следствената служба. Но тъй като никой от тях не дойде, си тръгнах. Ако Грибаудо иска да ме види, да дойде да ме потърси тук.
— Какво разбра за това убийство?
— С цялото ми уважение, комисарю, ама нас какво ни засяга? С него трябва да се занимават онези от оперативно-следствената служба.
— Грибаудо няма да дойде, Фацио. Стои затворен в клозета. Фоти пък са го простреляли в Ню Йорк. Обади ми се Латес. Ние сме тези, които трябва да се заемат със случая.
Фацио приседна, а очите му проблясваха от задоволство. Извади от джоба си ситно изписан лист. Започна да чете.
— Емануеле Санфилипо, или Нене, с родители Джерландо Санфилипо и Наталина Пато…
— Достатъчно — каза Монталбано.
Беше се раздразнил от това, което наричаше „комплекс граждански регистър“, от който страдаше Фацио. Но още повече се дразнеше от тона, с който той започваше да му изброява дати на раждане, родства, бракове. Фацио незабавно се усети:
— Извинете ме, комисарю. — Но не сложи листчето в джоба си. — Ще го държа, за да се подсещам от него — оправда се.
— Този Санфилипо на колко години е бил?
— Двайсет и една и три месеца.
— Друсал ли се е? Разпространявал ли е дрога?
— Оказва се, че не.
— Работил ли е?
— Не.
— На улица „Кавур“ ли е живеел?
— Да, господине. В апартамент на третия етаж с хол, две стаи, баня и кухня. Живеел е сам.
— Купен или под наем?
— Под наем. Осемстотин хиляди лири месечно.
— Майка му ли е давала парите?
— Тя? Беднячка е, комисарю. Живее с петстотин хиляди лири на месец. Според мен нещата са се развили по следния начин. Нене Санфилипо към четири часа тази сутрин паркира колата си точно пред входната врата, прекосява улицата и…
— Каква марка е колата?
— „Пунто“. Но е имал и друга в гаража — „Дует“. Ясно ли се изразявам?
— Значи, безделник?
— Да, господине. А трябва да се обърне внимание и с какво е разполагал в дома си! Всичко е последен модел — телевизор със сателитна антена, компютър, записващо видео, камера, факс, хладилник… И като имате предвид, че не съм се заглеждал много-много. Не липсват видеокасети, дискети и компактдискове за компютър… Трябва да се направи проверка.
— Има ли новини от Мими?
Фацио, който се беше разгорещил, се обърка.
— Кой? А, да. Ауджело ли? Появи се малко преди да дойде заместникът на заместник-прокурора. Погледна и след това си отиде.