Давиде не се опитваше да спре сълзите си.
Фацио, който вече беше обходил апартамента, се върна, разпервайки ръце.
— Господин Грифо, безсмислено е да стоим тук. Надявам се да ви дам някаква информация колкото е възможно по-скоро.
— Комисарю, от общината ми позволиха да отсъствам няколко дни. Мога да остана във Вигата поне до утре вечерта.
— Що се отнася до мен, можете да останете колкото искате.
— Не, друго имах предвид. Може ли да спя тук тази нощ?
Монталбано се замисли върху това за момент. В трапезарията, която вероятно беше и хол, имаше малко писалище с документи върху него. Искаше да ги прегледа на спокойствие.
— Не, в този апартамент не може да спите. Съжалявам.
— Но ако случайно някой се обади по телефона…
— Кой? Родителите ви ли? Какви мотиви биха имали да се обаждат в дома си, знаейки, че в него няма никого?
— Не, казвах, ако се обади някой, който има сведения…
— Това е вярно. Незабавно ще поставя телефона под контрол. Фацио, погрижи се ти за това. Господин Грифо, ще ми трябва снимка на родителите ви.
— Имам в джоба си, комисарю. Правих я, когато дойдоха в Месина. Казват се Алфонсо и Маргерита.
Започна да хлипа, докато подаваше снимката на Монталбано.
— Пет по четири е двайсет, двайсет без две прави осемнайсет — каза Монталбано на междустълбищната площадка, след като Грифо си беше тръгнал повече объркан, отколкото убеден.
— Започнахте да полудявате ли? — попита Фацио.
— Ако математиката е точна наука, след като сградата е на пет етажа, означава, че в нея има двайсет апартамента.
Но в действителност са осемнайсет, като изключим тези на семейство Грифо и Нене Санфилипо. Казано с прости думи, трябва да разпитаме цели осемнайсет фамилии. На всяко семейство трябва да зададем по два въпроса: Какво знаете за Грифо? Какво знаете за Нене Санфилипо? Ех, ако онзи голям рогоносец Мими беше с нас да ни помогне…
За вълка говореха, а той в кошарата. В този момент телефонът на Фацио иззвъня.
— Господин Ауджело е. Пита дали имате нужда от него.
Монталбано почервеня от яд.
— Веднага да идва. До пет минути трябва да е тук, дори да се наложи да си изпотроши краката от бързане.
Фацио предаде.
— Междувременно, докато дойде — предложи комисарят, — да отидем да си вземем по кафе.
Когато се върнаха на улица „Кавур“, Мими вече ги чакаше. Фацио се отдалечи дискретно.
— Мими — започна Монталбано, — вече наистина започва да ми писва от теб. Липсват ми думи, за да ти го опиша. Може ли да знам какво ти минава през ума? Знаеш ли, че…
— Знам — прекъсна го Ауджело.
— Какво, по дяволите, знаеш?
— Това, което трябва да знам. Че сгреших. Факт е, че се чувствам странно и съм объркан.
Ядът на комисаря премина. Мими стоеше пред него не с обичайното си свръхбезразличие, а с изражение, което никога преди това не е имал. Някак си безропотен и смирен.
— Мими, може ли да знам какво ти се е случило?
— След това ще ти кажа, Салво.
Беше на път да сложи ръка върху рамото му, за да го утеши, когато внезапно го обзе съмнение, което го спря. Ами ако този кучи син Мими се държеше с него така, както той с Бонети-Алдериги, симулирайки раболепно държание, което в действителност беше подигравка? Ауджело беше специалист по разиграването на трагични роли. Заради подозрението се въздържа от радушния си жест. Съобщи му за изчезването на семейство Грифо.
— Ти се заеми с наемателите от първия и втория етаж, Фацио с тези от петия и от партера, а аз ще имам грижата за тези от третия и четвъртия.
Трети етаж, дванайсети апартамент. Петдесетгодишната госпожа Кончета Бурджо, вдовицата на Ло Масколо, се представи с монолог, който има много голям ефект.
— Не ми говорете, комисарю, за този Нене Санфилипо! Не ми говорете! Убиха го, горкичкия, Бог да го прости! Но ме изкарваше от равновесие, направо ме изкарваше! През деня никога не си стоеше вкъщи. Но през нощта — да. И тогава за мен наставаше адът! Една нощ — да, една нощ — не! Ад! Вижте, господин комисар, моята спалня я дели една стена от неговата. Стените в тази къща сякаш са от пелюр! Всичко, ама всичко се чува, всяко нещо! И тогава, след като пускаха музиката, която на моменти ми проглушаваше ушите, я спираха и започваше една друга музика! Цяла симфония! Трак-трак-трак-трааак! Леглото, което се удряше в стената и вдигаше шумотевицата! А след това дежурната курва започваше да вика ах-ааах-ааах-ах! И отново трак-трак-трааак! А на мен започваха да ми минават мръсни мисли през главата. Казвах десет пъти „Аве Мария!“. Двайсет пъти. Трийсет пъти. Никакъв ефект! Мислите си оставаха. Все още съм млада, комисарю! Луда ме правеше! Не, господине, за господин и госпожа Грифо не знам нищо. Не бяха общителни. И след като те не бяха, защо пък аз да съм с тях? Логично, нали?