Лицето на Кари стана строго.
— Според онова, което разкрихме, той е убеден, че потомците на атлантите представляват заплаха.
— А така ли е?
— Ти ми кажи. И ти си една от тях.
Нина нямаше отговор.
— Тогава какъв е проблемът му с тях… с нас? — попита тя. — Знае ли той за съществуването на ДНК-маркера?
— Почти сигурно е. Преди около година разбрахме, че е имал доверен човек, който е работил в наш изследователски институт, въпреки че според баща ми той ни е шпионирал в продължение на много години преди това. Ясно е сега, че Куобрас ще направи всичко, за да ни попречи да открием Атлантида — и колкото по-близо сме, толкова по-отчаян ще става той.
Нина прехапа нервно устните си.
— Започва да ми иска да се бях захванала с извънземни или с Йети, вместо с Атлантида.
— Радвам се, че не си го направила. — Кари стисна ръцете й успокоително. — Без теб никога нямаше да стигнем толкова далеч. Освен това сега знаем какви са залозите и ще направим всичко, за да си защитена.
Нина погледна отново картата.
— Радвам се да го чуя. Въпреки че това не доказва, че сме успели да намерим Атлантида.
— Ако там долу има нещо, изследователският кораб ще го намери.
— Но как ще стигнем до него? Само един господ знае колко дълбоко е седиментът. Освен това съвсем не е като да започнем да копаем и да го изровим. Разкопките са достатъчно трудни дори и в плитки води, да не говорим за десетки метри дълбочина.
Кари й хвърли разбираща усмивка.
— Още не си видяла нашите подводници! Те са доста впечатляващи.
— Подводници? В множествено число?
— Старкман беше прав, когато каза, че търсенето на Атлантида е повече от хоби за баща ми. Повече от бизнес дори от работата му във фондацията! Това е най-важното нещо в неговия живот.
— Повече от теб?
— За мен самата е също толкова важно. — Нина понечи да каже, че тя няма предвид това, но преди да е успяла. Кари пусна ръцете й. — Още малко търпение, до излизането на първите резултати от радарните проучвания… — Тя махна към прозореца. Хотелът гледаше към Гибралтарското пристанище, самата скала надничаше отзад. — Ще направим ли нещо?
Нина поклати глава:
— Аз… Не знам, Кари. Чувствам се направо замаяна от всичко това.
— О! Добре… — Кари звучеше разочаровано. — Ако промениш мнението си…
— Благодаря.
Кари неохотно напусна стаята. Нина стоеше и се взираше в картата.
Не за пръв път се питаше в какво, по дяволите, се беше замесила.
Мина още един ден, преди въздушното проучване да стигне до някакви резултати, а през това време Нина страдаше от слаба треска. Чейс беше напълно ясен, че тя не бива да напуска без придружител хотела; докато се радваше на компанията на Чейс и Кастил, въпреки заяжданията на Чейс, присъствието им в известна степен успокояваше страховете й. Кари се опита да я накара да излезе навън, но Нина все още се чувстваше объркана от разкритията й. Предполагаше, че Кари е засегната от отказа й, но се нуждаеше от време да помисли насаме.
Това време най-сетне настъпи и тя трябваше да внесе ред в обърканите си чувства. Но в момента нещо друго занимаваше ума й.
— Тук — каза Кристиан Фрост по видеовръзката. Към лаптопа бе свързан друг екран с течни кристали, показващ копие на голямата разпечатка от радара, която се проучваше от членовете на експедицията. Върху екрана курсорът очерта червен кръг около един определен район.
Нина затаи дъх, когато видя по-отблизо отбелязаната от Фрост зона. Изображението беше сивкаво, отклоненията в цвета отговаряха на различни отражения на радарните сигнали, докато те проникваха през водата и морското дъно.
Доминиращото изображение представляваше серия кръгове, които се стесняваха към центъра. А в самия център…
— Каква е скалата? — попита тя. — В какъв мащаб?
— Един милиметър се равнява на пет метра — отговори Кари и й подаде линията. Нина се наведе да измери кръговата площ около центъра.
— Сто двайсет и пет милиметра в диаметър, повече или по-малко… това са шестстотин двайсет и пет метра. И съотношението между кръговете в посока отвътре навън… — Тя погледна към Кари, резервите й се бяха стопили напълно пред въодушевлението. — Съвпадат с написаното от Платон. Единствената разлика е големината, но…
Тя премести линийката към предмета в центъра на най-вътрешния кръг, един правоъгълник, съставен почти изцяло от плътно бяло и черно, за разлика от сивкавите сенки на останалата част от изображението.