— Четиристотин стъпки на дължина и двеста — на ширина — обяви тя, преобръщайки бързо метричната система в британски мерки. — Същите размери като на храма в Бразилия!
— Няма ли вероятност тези кръгове да са естествени образувания? — попита Филби. — Вулканично срутване или метеорен кратер?
— Прекалено правилни са — каза Нина. — Резултат от човешка дейност, със сигурност. На каква дълбочина са?
Фрост отговори:
— Океанското дъно е на двеста и четиридесет метра под повърхността, с приблизително… — той погледна настрани, проверявайки нещо на друг екран, — пет метра утаечен слой.
— Осемстотин стъпки — обърна се Нина, за да обясни на Чейс, виждайки, че той изпитва затруднения да го пресметне.
— Доста дълбоко — каза той, преди да се обърне към Кари. — Добра работа са свършили подводниците, почти на границата на възможностите на дихателните апарати. Бихме могли да издържим само няколко минути на такава дълбочина.
— Всъщност, разполагаме с нови съоръжения, които могат да са от полза — отвърна тя. — Ще ти ги покажа, когато се качим на кораба.
— Как ще се справим с утаечния слой? — попита Нина.
Кари се усмихна.
— Казах ти, почакай да видиш подводниците ни. Създали сме нещо наистина специално. Може би това е първият ни шанс да ги използваме за нещо наистина важно.
Филби се наведе, за да разгледа разпечатката.
— Прав ли съм да мисля, че колкото по-светло е нещо в изображението, толкова по-силно се връща радарът?
— Не напълно — белите области са повече като сенки, а черните — там, където радарът е бил блокиран. Черните предмети са особено силни отражения — обясни Кари.
— Което означава, че там долу трябва да има голямо количество плътни предмети. — Филби посочи на изток от центъра. — Вижте това, например. Според мен изглежда почти като въздушна снимка на руини. Всичко е объркано, стените са рухнали, но все още се виждат отчетливи контури.
— Това е Атлантида — каза Нина. — Трябва да е Атлантида. Съвпада прекалено точно с описанията на Платон, за да е нещо друго. Трите кръга с вода около цитаделата, каналът, водещ на юг… — Тя потупа с пръст по тъмния правоъгълник. — А това — това е Храмът на Посейдон, оригиналният. Не може да е нищо друго!
— Как са попаднали на такава дълбочина? — зачуди се Чейс. — Осемстотин стъпки надолу.
— Силно тектонично разместване или подземно вулканично изригване може да размести континенталния шелф под повърхността много бързо. Може да е причинило, освен това мощни цунами, които да са довели до катаклизмите, потопили острова, описан от Платон — и с времето той да е продължил да уляга и да се смъква все по-дълбоко. Освен това общото морско равнище се е повишило след края на ледниковата епоха, преди около десет хиляди години — след потъването на Атлантида. Свързваме двете събития — и получаваме нещо, което никой не би открил — освен ако не знае точно къде да търси.
— А ти знаеш — погледна я Кари. — Господи, Нина, успя! Ти откри нещо, което хората досега смятаха за легенда.
— Да, така смятаха, нали? — Нина хвърли поглед към Филби.
— Да, да — смънка Филби, — очевидно съм сбъркал. — Той протегна ръка. — Поздравления, д-р Уайлд.
— Благодаря, професоре — отвърна тя и разтърси дланта му. Той се наведе и я прегърна.
— Браво, Нина. Изключителна работа. — Тя се усмихна, изпълнена с гордост.
— Е, не искам да прекъсвам тази археологическа оргия — намеси се Чейс, — но все пак трябва да стигнем до мястото. Осемстотин стъпки вода, забравихте ли?
— Мога да се погрижа — каза Фрост. — Ще кажа на капитана на „Ивънър“ да отплава колкото е възможно по-скоро. Приготовленията са завършени — можете да се качите на хеликоптера утре. — Фрост се усмихна. — И отново: д-р Уайлд, заслужихте си поздравленията. Направихте едно невероятно откритие. Иска ми се да съм там, за да го видя със собствените си очи.
— Аз ще го направя — обеща Кари.
— Следващия път, когато говорим… — Фрост отново се усмихна, още по-широко, — вие ще сте открили Атлантида. Сигурен съм. Довиждане… и късмет. — Екранът угасна.
— Трябва да празнуваме! — Кари отиде до минибара и извади бутилка шампанско „Болинджър“.
— Исусе Христе, това сигурно ще ти струва повече от изхарченото за цялата експедиция! — засмя се Чейс.
— Мисля, че си струва. Вземи, Нина. — Тя й подаде бутилката. — Заслужи си похвалите.