— Не бихме го пропуснали. — Нина се изправи. — Еди, идваш ли?
— Дай ми няколко минути — каза Чейс. — Ще сте на палубата, нали?
— Да.
— Добре, там ще се видим.
Кари и Нина излязоха. Чейс гледаше след тях с неразгадаемо изражение на лицето.
— Филби… — произнесе той тихо.
По замисъл „Ивънър“ имаше няколко места, където всеки можеше да застане извън надпалубните съоръжения, без да се вижда от задната или от предната палуби. Но след солидно проучване Джонатан Филби намери късо мостче на второто ниво, което беше открито към океана от едната страна.
Огледа се неспокойно. Напред виждаше края на крана, вдигнал по-голямата от двете подводници. За приемника на GPS-a му антената му се нуждаеше от непрекъснатост на зрителното поле най-малко половината небе — но навеждането през перилата на кораба, което би му осигурило покритие, го излагаше на риск да бъде забелязан.
Нямаше избор. Трябваше да телефонира.
Компактният сателитен телефон беше непрекъснато с него, още след като бе информирал Куобрас, че семейство Фрост са се свързали с него. Самото му изваждане от мястото, където го бе скрил, го правеше неспокоен; ако някой от компанията го видеше, дори Нина, веднага щяха да възникнат подозрения и всичко щеше да отиде по дяволите. В Гибралтар откриването на възможност да предаде координатите на „Ивънър“ беше относително лесно, но съобщаването на крайното местонахождение на „Нереида“ в Бразилия без малко да му докара сърдечна атака.
Сега беше малко по-спокойно, макар че вратите в двата края на коридора нямаха прозорци и във всеки момент някой можеше да влезе. Той зачака неспокойно да се осъществи връзката…
— Да? — чу далечен глас. Старкман.
— Филби е. Нямам много време. Почти пристигнахме — ето координатите ни в момента. — Той изпрати числата от GPS-устройството. — Крайната позиция на „Ивънър“ ще е на пет мили западно оттук.
— Крайната позиция на „Ивънър“ ще е на осемстотин стъпки надолу оттам — каза Старкман. — Ние вече сме на път. Добра работа, Джак. Ще бъдеш възнаграден.
— Единствената награда, която искам, е да се измъкна оттук. — Филби изтри потта от челото си. — Всичко ще свърши, нали?
— О, да. — Гласът на Старкман стана твърд. — Търсенето на Атлантида завършва тук.
Двете подводници бяха спуснати в океана от двете страни на „Ивънър“. Капитаните им бяха вече вътре; „каубоите“, моряците във водолазни костюми, стояха върху съда и проверяваха дали системите са в ред и дали комуникациите са свързани както трябва, преди да ги спуснат от крановете. След малко двете съоръжения се скриха под вълните. Водолазите бяха качени на надуваема лодка, която ги върна на една палуба на опашката.
Спускането на осемстотин стъпки дълбочина отне по-малко от десет минути. Нина бе в лабораторията, вперила очи в екраните. Кари седеше до нея. Филби, Чейс и Кастил надничаха зад раменете им, както и няколкото души от екипажа на „Ивънър“.
Цялото преживяване за Нина беше объркващо. Всеки от двата големи екрана пред нея разкриваше точно онова, което пилотите на подводниците виждаха отвътре, използвайки авто стереоскопични дисплеи за триизмерни изображения, без да са нужни специални очила. През по-голямата част на спускането илюзията за дълбочина беше пълна, но всеки път, щом пред сканиращите лазери преминеше риба, излизаше на екрана в плоско призрачно-нощно зелено.
— Седемдесет и пет стъпки — каза Трули по връзката за комуникации. — В тръбата сме. Пет по пет. Бавно спускане.
— „Ивънър“, потвърдете курс към целта — каза Бейлард.
— „Атрагон“, завийте на два-нула-нула градуса — произнесе Кари в слушалката си. — Намирате се на по-малко от триста метра отдалечение. „Акулодозер“, задръж позиция до потвърждаване на контакта.
— Би трябвало сега да можем да го виждаме — оплака се Трули. Океанското дъно се залюля ясно очертано пред Нина, когато той обърна съда, потапяйки носа му леко, за да насочи лазерите надолу. Резолюцията беше достатъчно висока, за да различи морските раци, които се оттегляха по вълнообразните пясъчни ивици.
Тя насочи вниманието си към гледката от подводницата на Бейлард, която сега се придвижваше със скорост на пешеходец, увиснала на двайсет стъпки над океанското дъно. Един по-малък екран показваше осветената гледка от стандартна видеокамера, но лазерният стереоскопичен образ се простираше по-нататък.