— Не, опасно е — възрази тя. — Ако избиеш дупка, може всичко да се срути!
— Не възнамерявам да разрушавам всичко. Виж. — Той доплува до един участък от стената, където декоративната слонова кост бе счупена, разкривайки гол камък. — Трябва само да направим дупката достатъчно голяма, за да можем да минем през нея — дори само преместването на един от тези блокове би било достатъчно.
— Надявам се, че бомбата ти няма да събори целия покрив.
Чейс вдигна рамене, доколкото водолазният костюм му позволяваше.
— Е, какво е животът без малко риск? — Той насочи светлината на прожектора към оголените камъни и огледа спойките между тях. Както в Бразилия, и тези бяха издялани толкова идеално, че не бе нужен хоросан, за да ги държи плътно един към друг, собствената им тежест поддържаше структурата. Като разчовърка цепнатината между тях с ножа си, той откри, че върхът е пробил навътре само няколко милиметра.
— Трябва да намерим най-слабото място, където да сложим експлозивите. — Той се дръпна от стената и огледа отдолу до горе статуята на Посейдон. — Толкова е голям, че темето му стига до тавана…
Кари изглеждаше впечатлена.
— Чел ли си Платон?
— Мислех, че съм длъжен. Но виждаш ли? Ако се изкатерим до главата на статуята, можем да поставим експлозивите точно под върха на покрива. Блоковете на стената по-долу носят тежестта на всичките останали над тях, поддържайки ги на мястото им, но на върха, освен гравитацията няма нищо, което да ги държи.
— И двайсет и пет атмосфери водно налягане — подчерта Кари. — Ако направиш дупка в самия връх, ще наводниш целия храм. Ще го унищожиш — а по всяка вероятност, нас също.
— Ако не излезем оттук в рамките на един час, вече няма значение. Нямаме време да разчистваме тунела. Хайде. — Той се наведе напред, използвайки тласкачите, за да се придвижи през водата към статуята. Кари го последва неохотно.
Кастил продължи обиколката на храма, като заобиколи южния край. Доколкото виждаше, нямаше никакви дупки, голямата стръмна извивка на покрива бе здрава като черупка на костенурка.
Воден от някакъв инстинкт, той се приземи на самата сграда. Камъните може и да бяха дебели, но ако се приближеше достатъчно, радиовълните щяха да проникнат.
— Едуард? — произнесе той. — Кари? Ехо, чува ли ме някой?
Той почака малко, затаил дъх, така че съскането на регулатора на водолазния му костюм да не заглушава и най-слабия отговор. Но не се чу нищо.
— Мамка му! — Оттласна се и се върна към западната страна.
Спасителните лодки на „Ивънър“ цопнаха с плясък във водата, натоварени с екипажа на изследователския кораб. Нина наблюдаваше гледката с примирение, пълно с ужас, от мостика на кораба на Куобрас, с двама въоръжени бодигарда от двете си страни. Последният от хората му скочи обратно на борда, останалите развързваха въжетата, които държаха двата кораба заедно.
Старкман се появи на мостика.
— Джовани. Експлозивите са поставени. — Той подаде на Куобрас два радиодетонатора. — Този може да задейства експлозивите на носа на кораба, а този — в машинното.
— Отворени ли са люковете? — попита Куобрас.
— Да — всичко до херметичната преграда на машинното. Взривяването на носа и на двете трети от предната част ще наводни кораба. След като потъне, ще се взривят и другите експлозиви и бам! Три хиляди тона ще се отправят към дъното.
Куобрас огледа детонаторите.
— Дамоклев меч…
— Много умно — поклати горчиво глава Нина. — Като сте толкова милостив и състрадателен, защо не вложите малко изобретателност в нещо конструктивно?
— Представа нямате колко време и усилия съм положил, за да бъда конструктивен, д-р Уайлд.
— Нима, защо не ме осветлите тогава?
— Може би ще го сторя. Кой знае, може дори да приемете гледната ми точка.
— Съмнявам се — изсумтя тя.
— За съжаление — въздъхна Куобрас, — аз също. — Той се обърна към капитана: — Откарай ни на безопасно разстояние, след което обърни кораба с лице към „Ивънър“. Искам да го гледам.
Строителите на статуята очевидно никога не бяха допускали, че някой ще се качи на върха й, помисли си Чейс. Платон не бе съвсем точен: Посейдон не докосваше напълно тавана, въпреки че от нивото на пода изглеждаше точно така. Всъщност оставаше малко разстояние, в което той сега тромаво се вмъкна по гръб. Облицованата в злато статуя бе с коса и корона, която — допусна той — трябваше да изобразява водорасли, което съвсем не представляваше стабилна платформа за неогъваемата черупка на водолазния му костюм.