— Къде отиваме все пак? — не се сдържа тя. — Кой е приятелят, на когото се обади? И как ще ни намери? Намираме се насред нищото!
— Еди има много приятели — успя да се усмихне Хафез въпреки болката. — Навсякъде по света.
Нина хвърли поглед на Чейс.
— Дори в Иран, където се предполага, че никога не си бил?
— Хей, аз съм известно момче — каза той и сви рамене.
— Славата му върви пред него — добави Кастил.
— Сигурна съм. Но ако ми бъде позволено да се намърдам всред вашата сплотена групичка самохвалковци, какво ще кажеш да ме посветиш в плана си?
— Ами — започна Чейс, — първото нещо, което трябва да направим, е да излезем оттук. На около километър и половина на юг има път; един човек ще мине да ни вземе оттам.
Нина огледа непознатия пейзаж.
— Как приятелят ти ще ни открие? Ти дори не знаеш къде се намираме!
— Описах му отличителните белези на местността. Лесно ще ги открие на картата.
— Нима?
— Елементарно е. След това… ще отидем и ще вземем госпожица Фрост.
— Да не би да мислиш, че знаеш къде е? — попита Кастил.
— Хаджар има малка селска къща на петдесетина километра оттук. Ще отидем и ще му кажем „здрасти“.
— Чувал съм за това място — предупреди го Хафез. — Не е лесно да се влезе там.
— Правили сме го и на по-опасни места — отбеляза Кастил безгрижно. — Като онзи път в Конго…
— Хюго — прекъсна го Чейс.
Белгиецът изсумтя и млъкна.
— Нека позная — обади се Нина. — Поредната страна, в която никога не сте били официално, права ли съм?
Чейс вдигна вежди.
— Нещо такова.
Продължиха да вървят през гората. Дърветата постепенно изтъняха, разкривайки напред разбит черен път.
— Това ли е? — попита Нина.
Чейс сканира района.
— Би трябвало. Сега ще търсим поток, който извира от… — Той посочи към близкия хълм. — От там. Тя каза, че ще ни чака там.
— Тя? — вдигна учудено вежди Нина.
— Какъв е проблемът, док? — изгледа я Чейс. — Да не ревнуваш?
— О, и как само! — Тя театрално сложи ръце на сърцето си.
Кастил и Чейс се изхилиха.
След още пет минути видяха напред един очукан ван. Чейс нареди всички да го чакат в прикритието на гората.
— Ще се върна след малко.
Нина го гледаше как се промъква между дърветата с пъргавина, която трудно би предположила предвид доста плътното му телосложение. Колкото повече наближаваше вана, толкова по-ниско се привеждаше. Спря на десетина метра от целта си, след това се затича и изчезна отзад.
Тя осъзна, че Кастил е извадил оръжие, дори Хафез се бе въоръжил с една от пушките, които бяха взели от влака.
— Просто за всеки случай — увери я белгиецът.
Не се виждаше никакво движение. Те чакаха разтревожени, докато секундите се нижеха… След миг Чейс се появи и махна с ръка.
— Безопасно е — каза Кастил и свали оръжието си.
— Ами ако някой го държи под прицел? — усъмни се Нина.
— Щеше да държи палеца си по друг начин.
— Вие, момчета май много обичате малките номера и сигналите, а? — развесели се тя.
— От това зависи животът ни. — Той вдигна Хафез, а Нина му помогна да отидат до вана.
Когато наближиха, Чейс говореше на някого вътре в кабината. Той се обърна към тях:
— Хей, искам да ви запозная с една много добра моя приятелка, която ще ни помогне да си измъкнем задниците оттук. Казва се Шейла Язид.
От вана излезе млада жена на около двайсет и пет години. Беше изключително привлекателна и… в напреднала бременност.
— О, господи — не се сдържа Кастил. — Това вече не го очаквах. Да си забравил да ни кажеш нещо за последното си посещение тук, Едуард?
— Сигурно си спомняш Хюго Кастил — обърна се Чейс към младата жена. — Много тъп белгиец, без никакви маниери.
Шейла се усмихна.
— Разбира се, че си го спомням. Макар че тогава имаше… — Тя прехапа горната си устна. — Мустаци?
— Да, всички се радваме, че ги махна.
— Бонжур. — Кастил се поклони леко. — И поздравления! Разбирам, че си се омъжила след последния път, когато се видяхме.
— За чудесен мъж — отвърна тя с грейнал поглед.
На Нина й се стори, че Чейс за миг се сепна, преди да се съвземе и да продължи да ги представя един на друг.
— А това е Хафез — рече той, — който е бивал и по-добре…
— Само една драскотина! — възрази иранецът.