— Няма ли да е по-лесно да изпратим снимките по електронната поща? — не се сдържа Нина.
— След последните ви премеждия не искам никой да вижда артефакта, освен ако не можем напълно да го контролираме. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.
— Имате право.
Фрост й се усмихна широко.
— Не се отчайвайте, д-р Уайлд. Свършихте отлична работа. Мисля, че сега сме по-близо от всякога до откриването на Атлантида. Поздравления!
Похвалата видимо ободри Нина.
— Ако няма нищо друго за момента, предлагам да си починете и да се порадвате на Париж. Кари може да ви разведе. Скоро пак ще ви се обадя. Довиждане. — Екранът потъмня.
Кари погледна часовника си.
— Малко късно е да ти показвам сега забележителностите, за съжаление. Би трябвало вече да си лягаме.
— О, нима? — възкликна Чейс и вдигна двусмислено вежди. Кари го погледна. — Съжалявам, шефе — рече той престорено.
— Нина, идвала ли си преди в Париж? — попита Кари.
— Да, но за съвсем кратко. Бях с родителите си, бяха дошли за конференция по археология. А аз бях само на девет, така че не можах истински да го оценя.
Кари се усмихна.
— В такъв случай утре ще направим нещо, което да можеш да оцениш.
Това нещо се оказа изкуство, кухня… и пазаруване.
Прекараха сутринта в Лувъра. Чейс ги придружаваше, докато Кастил остана да пази артефакта в хотела.
— Ох, не си го представях така — изпъшка Нина, спирайки на входа към магазина на Кристиан Лакроа. Кредитната ми карта ще се запали само ако погледна към цените. Това не са обичайните магазини, от които пазарувам.
— Слава богу — възкликна Чейс с подигравателна усмивка. — Няма нищо по-скучно от това да гледаш как жените пробват дрехи. Освен ако не са бикини. — Нина направи физиономия, при което усмивката му стана още по-широка.
— Не се притеснявай за това — обади се Кари. — От сега нататък имаш неограничен кредит. Фондация „Фрост“ ще плаща за всичко, което ти е необходимо. Или пък го искаш.
— Сериозно?
Кари кимна.
— Напълно. Е, в разумни граници, естествено. Ако искаш да си купиш Ламборгини, може би ще трябва първо да попиташ! Но можеш да си вземеш всичко, което пожелаеш.
— Благодаря — кимна Нина, изпитвайки странно неудобство от подобна щедрост. Не беше нещо, на което е свикнала. Тя реши да се ограничава, независимо какво си купува Кари.
Час по-късно установи, че е похарчила почти хиляда евро. Определено не бе пазарувала на цените на „Ти Джей Макс“. А това бе само четвърт от общата сметка на Кари!
— По-добре внимавай, док — каза Чейс. — Ще свикнеш да харчиш много и ще имаш неприятности, когато се върнеш в Ню Йорк и се окаже, че парите за наема ти са отишли за обувки! — Той, разбира се, се шегуваше, но Нина си помисли, че имаше право.
— Не мисля — възрази Кари. — Когато открием Атлантида, парите ще са последното нещо, за което да се тревожи. Ние ще се погрижим за теб.
— Сериозно? Благодаря ти — кимна Нина.
Кари й се усмихна.
— Винаги се грижим за своите.
На Нина й се искаше да попита какво има предвид, но Кари вече махаше на едно такси.
Следващата им дестинация беше ресторант „Л’Опера“. Мястото беше претъпкано, богати парижани се наслаждаваха на традиционния продължителен френски обяд.
Нина не мислеше, че ще има свободни маси, но скоро установи, че за дъщерята на милиардера филантроп бързо се освобождават маси.
— Презирам тълпите — въздъхна Кари след разговора с управителя на салона на чист френски, който предизвика бясно оживление сред персонала. — Винаги ми напомня, че на планетата има прекалено много хора. Запасите, с които разполагаме, не са достатъчни за население, наближаващо седем милиарда.
Нина кимна.
— Лошото е, че не може да се направи много.
— Ще видим. Фондация „Фрост“ прави каквото може.
Докато чакаха управителя да се върне, Чейс прегледа менюто и направи гримаса.
— Аз съм момче, свикнало по-скоро на риба и чипс — възрази той. — Тия префърцунени манджи нищо не ми говорят. Мисля, че ще ви изчакам и по-късно ще си взема един бургер.
— Първо се оплакваш, че „Мона Лиза“ била „малко дребна и мърлява“, а сега какво? Не бъди такъв, Еди — каза весело Нина. — Няма само да седиш тук и да пиеш, нали?