— Мисля, че това е най-малкото, за което трябва да се тревожим — произнесе той много бавно.
Нина проследи погледа му. И замръзна.
Бяха заобиколени от индианци.
Нина и Кари, които подпираха Чейс, бяха подкарани към селището.
Макар да не бяха отявлено агресивни — поне засега! — Нина можеше да каже, че индианците са разгневени. Едва ли бе изненадващо, като се имаше предвид броя на убитите, на разрушените домове и пазения непокътнат в продължение на толкова векове храм, сега в димящи руини. Тя бе изненадана, че изобщо са живи.
Изненадата й нарасна, когато стигнаха до селото. Беше запален огън и Ди Салво лежеше близо до него, все още жив и в съзнание. Напоените му с кръв дрехи бяха разрязани и от тях — направена превръзка за раните. Близо до него стоеше Кастил и с помощта на Филби оказваха първа помощ на един индианец.
— Едуард! — извика той, когато групата приближи. — Мили боже! Жив си!
— Засега — изхриптя Чейс.
— Ние пък имаме няколко нови приятели. Е, може би „приятели“ не е съвсем точната дума. — Кастил кимна към индианците.
— Какво стана?
— Когато ни видяха да се бием с Джейсън и хората му, явно са променили мнението си за нас. Как се казваше: „Врагът на моя враг е мой приятел“? Наивно, може би, но ни спаси живота.
Нина погледна индианците. Някои от тях се занимаваха със съоръженията, взети от екипа на Старкман, събираха ги на купчини и както изглежда, ги маркираха с парчета от дървесна кора, прилична на пергамент. Куршумите предизвикаха особен интерес; две от жените ги измъкваха от магазините с пръсти, държейки блестящите гилзи близо до огъня.
— Дали е добра идея да им позволим да си играят по такъв начин с патроните?
— По-добре, отколкото със заредени оръжия — изсумтя Чейс. — Как е Агналдо?
Кастил погледна към пациента си.
— Трябваше да го застрелям, но все още може да ни превежда. Едуард, трябва да се обадим за помощ. Сигурен съм, че корабът е разрушен и че капитан Перез и Хулио са мъртви.
— О, не! — поклати глава Нина. — Почакайте, ако „Нереида“ е разрушена, как ще се обадим за помощ?
Чейс се опита да изобрази нещо, прилично на усмивка.
— По същия начин, по който поръчваме пица. Ще телефонираме. В една от раниците има сателитен телефон.
— Всичко това е много хубаво — сопна се Филби с изтънял от отчаяние глас, — но аз ли съм единственият загрижен, че тази безценна археологическа находка току-що беше буквално издухана? Бяха по-лоши и от талибани!
— Ти не видя дори интериора, Джонатан — каза Нина тъжно. — Беше невероятен. Копие на Храма на Посейдон, точно както го описва Платон. Имаше дори карта, която показва местонахождението на Атлантида…
Гласът й секна. Картата. Имаше нещо около нея…
— За съжаление, твоите въоръжени приятелчета избягаха — каза Филби. Тя го игнорира, замислена за онова, което бе видяла във вътрешността на храма.
— Картата… Атлантида определено е в Залива на Кадиз — настоя Нина. — Човекът на Старкман със сигурност греши. Атлантите са били в състояние да преплават целия океан — няма начин иначе картата им да се окаже на стотици мили разстояние от техния дом! Явно пропускаме нещо, нещо, свързано с атлантската… система… — Тя обърна очи към жените, които брояха патроните. Именно начинът, по който го правеха, привлече вниманието й и насочи мислите й в неочаквана посока.
Тя отиде при Ди Салво и се наведе към него.
— Агналдо? Чуваш ли ме?
Лицето му бе плувнало в пот, но той още бе в състояние да отговаря, въпреки успокоителното.
— Чувам те. Какво има?
— Моля те да преведеш нещо.
— Ще направя всичко възможно… Какво искаш да кажа?
— Първо искам да разбера дали е добре да отида до онези жени и да видя какво пишат. — Ди Салво колебливо попита двамата оцелели старейшини и кимна на Нина, след като получи отговор. С вдигнати ръце, тя предпазливо се приближи до жените. Те реагираха с изненада и малко страх, но не отне много време да убеди едната от тях да й позволи да разгледа бледото парче дървесна кора.
Предположението й се оказа правилно: беше етикет. Тя го вдигна към светлината на огъня, за да разгледа по-добре зацапаните символи, след това забеляза една химическа факла сред екипировката. Наведе я и тя светна с ярка синя светлина. Индианките отскочиха, но след малко се върнаха, хипнотизирани. Останалите членове на племето се приближиха и се скупчиха, очаровани от гледката. Нина им се усмихна успокоително, след което насочи вниманието си към цифрите.