— Така-така-така! — измърмори Портос намръщено. — Конете отказват да продължат. Страхуват се. Излиза, че си била права, дребосъче: отпред има нещо.
Те се погледнаха един друг, после и конете си.
— Е, връщаме ли се? — попита Портос.
Попита просто така, за всеки случай. Отлично знаеше какво ще стане. И наистина: Галя скочи от коня си и каза:
— Ние не сме коне. Ще продължим.
Безполезно беше да я разубеждава. Портос с въздишка слезе от седлото, завърза конете на близкото дърво и с тон, нетърпящ възражения, се разпореди:
— Аз ще ходя напред, а ти на десет крачки зад мен. Тръгнаха, като внимаваха да вървят по средата на пътя, и внимателно се оглеждаха наоколо. Зад километричния стълб с номер 168 пътят внезапно се разклони и пред тях се откри просторна поляна, сред която се издигаше стръмна могила с плосък връх и цялата обрасла в трева.
2.
Портос и Галя известно време стояха хванати за ръце и напрегнато се вслушваха и оглеждаха. На върха на могилата като голям зелен облак се издигаше гигантски дъб, който повече приличаше на баобаб, а в сянката му се забелязваше вехта постройка с продънен покрив и черни правоъгълни зейнали прозорци. Беше много тихо.
Не се чуваха обичайното жужене на пчелите, нито цвърченето на щурците. Обедното слънце ярко сияеше в синьото небе точно над главите им. После полъхна вятър, листата на дъба зашумоляха, затрептяха и по тях заблестяха сребърни искри, нещо изскърца дълго и тъжно: беше или наполовина провиснал капак на прозорец, или ръждивите панти на някоя врата. Галя трепна и се притисна към Портос. Но вятърът отмина и всичко отново утихна.
— Аз ще отида да видя, а ти почакай тук — предложи Портос.
— А не! — решително каза Галя — По-добре да съм с теб.
Те нагазиха до коляно в тревата. Бяло пухкаво топче с писък изскочи изпод краката на Портос и се скри.
„Зайче“ — машинално си помисли Портос. Слънцето препичаше. Те приближиха подножието на могилата и се заизкачваха по стръмния склон. С всяка крачка клонестата корона на дъба все повече закриваше небето. Накрая скри и слънцето и веднага стана прохладно. Дори някак си мразовито, отбеляза наум Портос с учудване.
— Хей, ти да не се страхуваш? — шепнешком попита Галя.
— Ами, глупости! — басово откликна той.
Тя с все сила впи пръстите си в дланта му, той ободряващо й се усмихна, стараейки се да покаже повече от превъзходните си зъби. Щеше да е от полза и незнайното чудовище да види тези зъби, ако то сега тайно ги наблюдаваше. Портос си беше велик стратег.
Отблизо изоставената къща изглеждаше точно това, което и отдалеч: изоставена къща. Стените от дървени греди бяха почернели и покрити със синьо-зелени лишеи, прозорците с избити стъкла бяха замрежени с прашна паяжина. Провисналите и изцяло прогнили дъски на навеса сочеха отвора, където трябваше да е вратата, а самата тя висеше на една ръждива панта. Портос с лекота я откачи, захвърли я настрана и се приведе, за да влезе в къщата. Галя го следваше по петите.
— Така-така-така! — оглеждайки се рече Портос. — Ето ти тебе, гнусотия на запустението…
Целият дом се състоеше от една-единствена и съвсем празна стая. Осеяният с процепи под бе покрит с дебел слой прах. От стените висяха парчета тапети с неопределен цвят; на места таванът беше пропаднал и през дупките се виждаха гредите, които подпираха покрива, а през пролуките на покрива се виждаше зелената корона на дъба. Портос шумно подуши.
— И толкова ужасно вони — каза той. — На някаква киселина…
Галя изведнъж пусна ръката му и приклекна.
— Портос! — тихо го повика тя. — Портос, виж! Следи!
— Къде има следи? — оживено попита Портос, шарейки с поглед по стените.
— Къде гледаш? Погледни тук!
Портос се наведе. Той едва успя да различи странните отпечатъци в праха по пода, които напомняха следи на слон, който е пристъпвал от крак на крак, когато смразяващ протяжен вопъл раздра тишината, в мансардата запляскаха могъщи криле и от тавана се изсипаха потоци боклук. Това стана толкова неочаквано, че Портос и Галя останаха цели три секунди в позите, в които ги завари, без да могат нито да помръднат, нито да предпазят главите си, нито да извикат. А странното нападение продължи.
„Уху-у-у-у! Уху-у-у…“ — виеше нечовешки глас, невидими криле се блъскаха в таванските греди, отгоре падаха боклуци и цялата къща се изпълни с кълба от задушаващ прахоляк. Най-накрая Портос се съвзе.
— Хей, вие там! — изрева той. — Който и да е горе, ще му извия врата на този мерзавец!
— Да бягаме! — отчаяно викна Галя.
Лесно е да се каже-да бягаме. С големи усилия, като неспирно кихаха, кашляха и плюеха, те пипнешком се добраха до вратата и се измъкнаха навън. Суматохата на тавана тутакси престана и отново се възцари тишина. Портос и Галя бавно се изправиха на крака, спогледаха се и мълчаливо започнаха да чистят мръсотиите от себе си. От прозорците и вратата изпълзяваха прозрачни сиви облаци прах и се стелеха по тревата.