Портос дойде на себе си. Той отново се отпусна на седалката и със спокойно, дори лениво движение на ръката, с която държеше лоста, вдигна летящата лодка на височина тридесет метра. После спусна носа й, прицелвайки се отгоре в черната гърбава маса, и докрай натисна педала на акселератора.
Ударът беше страшен, светлината ослепителна. Чудовищната сила изтласка Портос от седалката, смачка го и го запрати в тъмнината. Нещо трещеше, скърцаше, разкъсваше се, а тялото му го нямаше, нямаше и сили да движи клепачите си.
„Уху-у-у-у! Уху-у-у-у! Уху-у-у-у!“ — пищеше голямата бяла птица, пляскайки с могъщите си криле.
— Проклетата червена кръв! — викаше някой с висок рязък глас. — Те повредиха контрактора.
— Ще си платят за това! — ревеше някой с нисък бас.
— Те нападат! — астматично хриптеше някой. — По-бързо да се връщаме! По-бързо на „Пирайя“.
Все пак Портос успя за секунда да отвори очи и видя над себе си уродлива крилата сянка, закрила звездите. После очите му от само себе си се затвориха.
Той вече не можеше да види как от невидимата черта Зелената долина запълзя обратно. Повредената машина на космическите разбойници връщаше погълнатото. Един след друг се възобновяваха прекъснатите звуци. Отново се понесе песента, секнала по средата на думата. Кучето лениво залая. Близкият ручей отново за-бълбука. Накрая от пустотата се появи и километричният стълб с номер 120 и всичко отново стана същото, каквото бе допреди четвърт час. С тази разлика, че по средата на шосето сега димеше купчина изтърбушен и огънат метал, а на края на гората Портос лежеше мъртъв, разперил ръце и обърнал безкръвното си лице към звездите.
5.
С дрънчене и скрибуцане по шосето се зададе огромен танк — последната дума на земната изтребителна техника. Тази дума бе казана преди триста години, но за щастие беше закъсняла, хората вече нямаха нужда от нея и през всичките тези триста години машината обитаваше една от залите на Музея по история на оръжията. Точно там го намериха Атос и Арамис; добрият майстор и добрият учен бързо се сприятелиха с него, опознаха го, приведоха го в бойна готовност и го поведоха в първия му бой. Гъсениците гърмяха, двигателите равномерно и мощно ревяха, оръдейната кула страховито се въртеше наляво и надясно, а ракетните глави стърчаха във всички посоки като четина на бодливец. Обгърната от синкавата утринна мъгла, вековната гора от двете страни на шосето се отдръпваше, километричните стълбове също пълзяха назад: 161… 162… 163…
Атос управляваше танка, а Арамис се беше изправил до оръдието и следваше завъртането на купола ту на едната, ту на другата страна; а отвъд кърмовата преградка на лодката лежеше тялото на Портос, омотано в сив брезент. Приятелите от пръв поглед бяха разбрали какво се беше случило на сто и двадесетия километър, но все пак Атос бе попитал със сподавен глас: „Той е направил таран, нали?“
„Да, таран“ — тихо бе отвърнал Арамис. Лодката на Портос се беше врязала в работещия сектор на гнусния извънземен механизъм и беше го разрушила напълно, но престъпниците бяха оцелели и се бяха разбягали в тъмнината; трябваше да ги настигнат и накажат и дори не толкова да ги накажат, колкото да ги обезвредят, веднъж и завинаги „да изтръгнат зъбите на мерзавците“! „Може би няма да успеем — мислеше Атос, — може би те просто ще премажат танка ни като муха, но трябва да опитаме. Ние правим разузнаване с бой, а зад гърба ни се надигат сили, каквито дори не можем да си представим, тъй че лошо им се пише на тези космически крадци, бандити, убийци…“
„Сигурно Галя още спи — мислеше Арамис. — Нали се отбихме да се сбогуваме, преди да тръгнем (по това време Портос още е бил жив), а тя, пъхнала глава под възглавницата и извадила босите си крака от завивките, спеше като заклана. Бедното момиче ще изживее такава голяма мъка, ще изплаче толкова много сълзи. Тя много обичаше спортиста, ние също го обичахме, но на нас ни е по-леко, тъй като ще се бием…“
— Отваряй си очите! — изкрещя Атос и с все сила захлопна наблюдателния люк така, че той издрънча.
Гората около тях изведнъж избухна. За миг танкът се оказа сред море от бушуващи пурпурно-оранжеви пламъци. Дърветата от двете страни на шосето се превърнаха в ревящи огнени стълбове. Но танкът дори не забави ход. Обвит в облаци черен дим, обсипвай с фонтани от оранжеви искри, танкът невъзмутимо продължи напред, премазвайки падналите напряко на пътя горящи стволове. В дима изникна, а после се скри емайлирана табела с номер 164. Напред, напред!