Маккай седеше на единствената маса в кабинета. Кано-столът под него се размърда, за да приеме формата на тялото му. Приятно беше да седиш отново на кано-стол след безмилостните мебели на Досейди. Той чукна един клавиш и се обърна към гауачина, който се появи на вградения в масата екран.
— Настоявам да получа свидетелски показания от истинските инициатори на експеримента Досейди. В състояние ли си да изпълниш това искане?
— Имаш ли имената им?
Да не би този глупак да очакваше да му отговори: „Мрег“?
— Ако ме принудиш да го сторя — предупреди го Маккай, — аз ще окажа натиск върху Арич по силата на Закона и ще изтръгна от него тези имена.
Това като че ли не направи никакво впечатление на гауачина. Той се обърна към Маккай по име и титла добавяйки:
— Оставям формалностите на теб. Всеки призован от мен свидетел трябва да има име.
Агентът сдържа усмивката си. Подозренията се потвърждаваха. Твърде късно бдителният гауачин от екрана щеше да осъзнае този факт. Но някой бе разчел разговора им правилно. На екрана се появи лицето на друг, по-стар гауачин.
— Какво правиш, Маккай?
— Опитвам се да реша как да подходя към този случай.
— Ще подходиш като легум от гауачинската адвокатура.
— Именно.
Маккай замълча.
Гауачинските очи от екрана се втренчиха в него.
— Джедрик?
— Ти разговаряш с Йори Х. Маккай, легум от гауачинската адвокатура.
Старият гауачин със закъснение забеляза настъпилата у агента промяна след престоя му на Досейди.
— Желаеш ли да те свържа с Арич?
Маккай поклати глава. Тези дребни чиновници бяха толкова прозрачни.
— Арич не е от инициаторите на експеримента Досейди. Той е бил избран да поеме евентуалния удар. Няма да разговарям с никой друг освен с онзи, който е взел окончателното решение за този експеримент.
Гауачинът го изгледа хладно и сетне каза:
— Един момент. Ще видя какво мога да направя.
Образът от екрана изчезна, но звукът остана. Маккай чуваше неясни гласове.
— Ало… Да, съжалявам, че ви безпокоя по това време.
— Какво има?
Беше дълбок и надменен глас на гауачин, раздразнен заради това, че са го прекъснали. В него се долавяше акцент, който можеше да бъде разпознат само от досейдиец, въпреки внимателно насложените маскировъчни тонове. Явно този гауачин бе ползвал услугите на Досейди.
По-старият от екрана на Маккай продължи:
— Легумът на Арич има въпроси от деликатно естество. Той иска да разговаря с вас.
— С мен? Но аз се готвя за лаупук.
Маккай нямаше никаква представа какво е лаупук, ала за него това бе нов прозорец към света на гауачините. Отдаваше му се възможността да зърне рядък слой, укриван през всичките тези години. Сега вече знаеше, че е избрал вярна посока.
— Той ни чува в този момент.
— Чува ни… Защо?
Във въпроса се съдържаше заплаха, ала старият гауачин продължи непоколебимо.
— За да си спестим обясненията. Съвсем очевидно е, че той държи да разговаря единствено с вас. Става дума за Маккай, но…
— Да?
— Вие ще разберете.
— Предполагам, че си изтълкувал нещата правилно. Добре. Свържи ме.
Екранът на Маккай трепна и пред него се появи в едър план гауачинска стая, каквато не бе виждал никога преди. На стената в дъното имаше копия, хладни оръжия, дълги тесни знамена, блестящи камъни и богато украсени резби от някакъв лъскав черен материал. Всичко това беше нещо като декор на едно кано-кресло с полегата облегалка, на което с разкрачени крака седеше стар гауачин, докато двама по-млади го мажеха с някакъв балсам. Слугите изсипваха гъстата златиста течност от зелени кристални флакони със спираловидна форма. Балсамът се втриваше внимателно в кожата на гауачина, която вече бе станала лъскава. Когато той примигна от екрана, Маккай не откри върху клепачите му никакви кланови татуировки.
— Както виждаш — рече седящият, — подготвят ме за…
Той се прекъсна, досещайки се, че разговаря с негауачин. Без съмнение този факт беше очевиден. Прекъсването говореше за бавна реакция.
— Вероятно е станала грешка — подхвърли той.
— Да, наистина. — Маккай кимна любезно. — Името ти?
Старият гауачин се намръщи от грубостта на този въпрос.