— Гауачините нямат семейства като хуманоидите или дори като рийвите — продължи Мрег. — Ние се издигаме постепенно, обединени в групи, които съсредоточават в себе си все повече и повече отговорности спрямо онези под тях. Това беше моделът, който възприе нашето Върховно Командване. Гауачинското семейство е само размножителна единица с ограничен брой правила. Колкото по-голяма е отговорността, толкова по-висока е цената, която се плаща при провал. Питаш ме дали знам цената? Ех, Маккай! Мъжкият гауачин взима необходимите мерки, за да оцелеят най-бързите и най-подвижните от неговите малки. Магистратът е застъпник на Закона. Върховното Командване отговаря пред… Мрег. Разбираш ли? А Мрег е длъжен да взима само перфектни решения. Никакви провали. Затова… Лаупук.
При изричането на последната дума сабята в ръцете на слугата просветна и очерта блещукаща дъга. Острието се заби във врата на седналия гауачин. Елегантно отсечената глава на Мрег бе уловена в прикрепената към върха на сабята примка, вдигната високо нагоре и отново свалена върху бялата престилка, вече изпръскана със зелена кръв.
Сцената изчезна от екрана и на нейно място се появи гауачинът, който бе свързал Маккай с Мрег.
— Арич иска да се посъветва със своя легум — каза той.
В една променлива вселена само променящите се видове могат да се надяват на безсмъртие; и то при условие, че животът се развива в райони, отстоящи на големи разстояния. Това обуславя богатство на уникални индивиди.
Джедрик се свърза с Маккай, докато той очакваше пристигането на Арич и Кейланг. Гледаше разсеяно към тавана и пресмяташе като истински досейдиец възможностите да извлече някакво преимущество от предстоящата среща, когато почувства докосването на съзнанието й.
Маккай се затвори в тялото си.
— Никакви прехвърляния. Разбира се.
Това бе нещо съвсем малко, неуловим нюанс, който можеше да остане незабелязан, ако той не носеше толкова точен аналогов модел на Джедрик в своето съзнание.
— Ти си ми сърдита — рече Маккай.
Излъчи ирония и знаеше, че Джедрик е доловила това.
Когато му отговори, гневът й беше сведен до раздразнение. Не се притесняваше от емоционалните отсенки, а от това, че въобще е допуснала Маккай да разбере за тях.
— Напомняш ми за един от първите ми любовници — каза Джедрик.
Маккай се замисли какво ли прави тя сега, там, в сигурните и ухаещи на цветя обятия на неговия плаващ остров сред плапетарното море на Туталси. Колко ли странно изглеждаше тази планета в досейдийските й очи — никакви опасности, плодове, които можеш да откъснеш и изядеш, без да се притесняваш, че са отровни. Островът щеше да й се стори познат благодарение на неговата памет, но тялото й щеше да продължи да долавя нови и странни усещания. Неговата памет… да. Това място щеше да й напомни за всички онези жени, които бе водил по пръснатите из острова беседки по време на сватбените пътешествия.
Тези мисли подтикнаха Маккай да отвърне:
— Изобщо не се съмнявам, че твоят любовник не е успял да оцени достатъчно добре истинските ти качества, извън спалнята искам да кажа. Може би грешката му е била в…
И той изброи няколко възможности, черпейки информация от собствената й памет.
Този път Джедрик се засмя. Почувства нейната искреност, неподправеното й буйно веселие.
Бе ред на Маккай да му припомнят за една от първите му съпруги и това го накара да се замисли за света, от който Джедрик бе дошла. Там всичко беше просто и стройно — партньорът се използваше за продължаване на рода, а любовникът — за удоволствие. Беше позволено дори да изпитваш открита антипатия към първия от двамата.
Любовници… съпруги… каква беше разликата? Единствено в наложените от обществото условности, от които произтичаха съответните роли. Но Джедрик наистина му напомняше за онази жена и той се разрови в паметта си, чудейки се дали сега това би могло да му помогне. По онова време Маккай беше в средата на тридесетте, точно тогава му възложиха един от първите му случаи като агент на БюСаб, без да прикрепят към него някой от по-старите служители. Говореше се, че в цялата история на Бюрото никога не е имало толкова млад агент хуманоид, изпратен на самостоятелна мисия. Ставаше дума за една планета от системата Илир. Всичко в този свят бе безкрайно различно от онова, което Маккай познаваше. Вкопано в земята място с дълбоки галерии, над което тегнеше подтискаща тишина. Никакви животни, никакви птици, никакви насекоми — само злокобна тишина и упоменатата в докладите на БюСаб зараждаща се фанатична религия. Разговорите тук бяха приглушени и пълни с неуловими интонационни нюанси, което загатваше за таен комуникационен код. По някакъв неведом начин всеки пришълец ставаше за посмешище, когато се опитваше да отгатне смисъла зад думите на илирийците. В това отношение нещата много приличаха на Досейди.