Тази сутрин не се чувствам много-много като пипало на БюСаб, помисли си Маккай.
И не за първи път се чувстваше така сутрин, особено с напредването на възрастта. Но си имаше свой начин да се справя с лошото настроение — отдаваше се изцяло на работата си.
Обърна се и тръгна към преградната стена в банята, предоставил тялото си на програмираните услуги на апаратурата за сутрешен тоалет. Психоогледалото в дъното на банята го отразяваше, проучваше и се регулираше в съответствие с вътрешната му нагласа. Очите му видяха един тантурест гном от човешката раса, с тъмна кожа и червеникави коси. Чертите му бяха толкова окрупнели, че загатваха за някакво невъзможно родство с жабите-гауачини. Огледалото обаче не отразяваше мозъка му — човешкия ум, смятан от мнозина за най-могъщия правен апарат в Съюза на Разума.
Дневното Разписание заговори на Маккай, когато той излезе от банята, регулирайки тона си в хармония с неговите движения и комбинирания психо-физически анализ на състоянието му.
— Добро утро, сър — пропя то.
Ориентирайки се по интонацията на ДР, Маккай се досети до какъв извод бе стигнало Разписанието при анализа на настроението му. Потисна изблика си на негодувание. Естествено, беше ядосан и угрижен. И кой не би се чувствал така при подобни обстоятелства?
— Добро утро, тъпоумна бездушна машино — изръмжа в отговор и нахлузи еластичния си брониран пуловер, тъмнозелена и привидно обикновена дреха.
ДР изчака появата на главата му.
— Искахте да ви бъде напомнено, сър, че днес има обща конференция на Директора на Бюрото, в девет часа сутринта местно време, но…
— Ти си най-глупавото… — Избликът на Маккай прекъсна речта на ДР. От известно време той се канеше да репрограмира проклетото нещо. Колкото и внимателно да ги регулираше човек, в един момент те винаги излизаха от синхрон. Той изобщо не си направи труд да обуздае гнева си, а просто изрече обичайните хули, изливайки открито емоциите си: — А сега чуй ме, машино! Никога не ми говори с този благосклонен общителен тон, когато съм в такова настроение! Не исках нищо друго, освен напомняне за конференцията. И когато изпълняваш своите функции, не ми намеквай дори и най-бегло, че това е било мое желание. Разбра ли?
— Вашите забележки и указания са записани, сър, и в действие е пусната нова програма. — Сетне ДР продължи с енергичен и делови тон: — Възникна една друга причина, която ме кара да спомена конференцията.
— Добре, говори.
Маккай нахлузи чифт спортни гащета и фустанела в същия тон и от същата бронирана тъкан като тази на пуловера.
ДР продължи:
— Ситуацията се промени, сър, и към вас е отправена молба да не присъствате на конференцията.
Маккай, който в този момент се бе навел да обуе спортните си обувки със собствена двигателна сила, се поколеба и сетне каза:
— Но въпреки това те ще имат открито съвещание с всички гауачини в Бюрото.
— Това не беше упоменато, сър. Съобщението бе, че вие незабавно трябва да потеглите и да изпълните полевата задача, която е била обсъдена с вас. Стигна се до решение да се прибегне до код Джийви. Неизвестен гауачински клан е пожелал да заминете веднага за тяхната родна планета. Става дума за Тандалур. Там ще се запознаете с правната страна на проблема.
Маккай приключи с обуването и се изправи. Тежестта на многото години зад гърба му сякаш бе изчезнала. Кодът Джийви означаваше да разчита само на себе си, оставайки с едно-единствено помощно средство — тапризиотов монитор. При подобни операции тапризиотът-свързочник си седеше в безопасност в Главната Централа, а той самият се отправяше някъде в космоса и излагаше на риск уязвимата си плът. Задачата на тапризиота беше само една — трябваше да констатира неговата смърт и да документира всеки аспект на последните му мигове — всяка мисъл, всеки спомен. По-нататък тези данни щяха да послужат за инструктиране на следващия агент. Следващият агент на свой ред щеше да има собствен тапризиотов монитор и т.н., и т.н.… Всеизвестна беше ожесточената настойчивост, с която БюСаб подхождаше към проблемите си. Бюрото никога не се предаваше. Но астрономическата цена на един такъв тапризиотов монитор водеше оперативния работник към едно-единствено заключение — шансовете не са на моя страна. Нямаше да има никакви почести, никакви погребални обреди в чест на мъртвия герой, навярно дори от плътта му нямаше да е останало нищо, за да бъде оплакан по подобаващ начин от близките му.